Дмитрий Глуховски - Метро 2034

— Какво правиш? Какво правим? — Тя не можеше да успокои дишането си, не можеше да разбере как са оцелели в това преследване.

— Предаваме се! — засмя се той. — Това е отклонението за „Библиотека «Ленин»“, граничната застава на Полиса. А ние с теб сме бежанци.

Приближилите се патрулни ги свалиха от дрезината, а когато видяха паспорта на Леонид, се спогледаха, прибраха приготвените белезници и съпроводиха девойката и музиканта до станцията. Отведоха ги в караулното и почтително шепнейки си, отидоха да извикат началството.

Леонид, който се бе строполил в оръфаното кресло, веднага скочи на крака, погледна през вратата и махна на Саша с ръка.

— Тук са още по-небрежни, отколкото при нас на Линията! — изсумтя той. — Няма охрана!

Те се измъкнаха от стаичката и отначало без да бързат, а после ускорявайки ход все повече и повече, закрачиха по прехода, хванати за ръка, за да не ги раздели тълпата. Скоро зад тях засвистяха трелите на милиционерски свирки, но на тази огромна станция не беше трудно да се изгубят сред тълпата. Тук имаше десет пъти повече народ, отколкото на „Павелецка“. Дори когато Саша си представяше живота преди войната, докато се разхождаше по повърхността, не можеше да си представи такова стълпотворение! И тук беше светло почти като там, на повърхността. Саша закри очите си с длан и заразглежда света наоколо през тънкия процеп между пръстите.

Погледът й постоянно се заковаваше върху вещи, лица, камъни, колони — едни от други по-удивителни, и ако не беше Леонид, ако не бяха стиснатите им ръце, със сигурност щеше да падне и да се изгуби. Обеща си, че някой ден непременно ще се върне тук. Някога, когато ще има повече време.

— Саша?!

Девойката се обърна и срещна погледа на Омир — изплашен, сърдит, смаян. Саша се усмихна — оказваше се, че старецът бе започнал да й липсва.

— Какво правиш тук? — Едва ли можеше да се зададе по-глупав въпрос на двама избягали заедно млади хора.

— Отиваме на „Добрининска“! — отговори тя, като успокои дишането си и леко забави крачка, за да може старецът да ги следва.

— Що за безумие! Ти не бива… Забранявам ти! — Но забраните му, изречени задъхано, не можеха да я убедят.

Добраха се до заставата на „Боровинка“, преди граничарите да са успели да предупредят за бягството им.

— Имам разрешение от Мелник! Веднага ни пуснете! — сухо нареди Омир на дежурния офицер.

Офицерът понечи да отвори уста, но така и несъобразил как да постъпи, отдаде чест на стареца и им освободи пътя.

— Вие сега излъгахте ли? — учтиво попита музикантът, когато заставата остана далеч назад и съвсем потъна в мрака.

— Какво значение има? — изсумтя сърдито старецът.

— Най-важното е да се върши уверено — увери го Леонид. — Тогава могат да забележат само професионалистите.

— По дяволите лекциите! — намръщи се Омир. — Ще отидем заедно до „Серпуховска“, но няма да ви пусна по-нататък!

— Ти просто не знаеш! — каза Саша. — Намери се средство срещу болестта!

— Как… се е намерило? — старецът забави крачка, закашля се и погледна Саша — плахо, странно.

— Да! Радиацията!

— Бактериите стават безвредни под въздействието на излъчване — притече й се на помощ музикантът.

— Но микробите и вирусите понасят стотици, хиляди пъти по-добре радиацията от хората! А при облъчване имунитетът отслабва! — закрещя старецът, губейки самоконтрол. — Какви си й ги наговорил! Защо я водиш там?! Осъзнаваш ли какво ще стане сега! Нито аз, нито вие вече можем да го спрем! Отведи я оттук, скрий я! А ти… — Омир се обърна към Саша: — Как можа да повярваш… На професионалист! — презрително изплю той последната дума.

— Не се бой за мен — каза тихо девойката. — Знам, че Хънтър може да бъде удържан. Той има две половини… Аз ги видях и двете. Едната иска кръв, но втората се опитва да спаси хората!

— Какви ги говориш? — плесна с ръце Омир. — Там вече няма никакви части, там е едно цяло. Чудовище, затворено в човешко тяло! Преди година…

Но преразказаният от стареца разговор между обръснатия и Мелник не убеди Саша в нищо. Колкото повече слушаше Омир, толкова по-уверена в правотата си ставаше.

— Просто онзи отвътре, който убива, мами втория. — Тя с усилие подбираше думите си, опитвайки се да обясни на стареца. — Казва му, че няма избор. Единия го гризе глад, а другия — тъга… Затова Хънтър толкова се стреми към „Тулска“ — нататък го теглят и двете му половини! Трябва да бъдат разделени. Ако се появи избор — да спаси, без да убива…