Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Андрей Андреевич, изтощен и раздърпан, с хлътнали очи и зловонен алкохолен дъх, ги посрещна сам на прага — ординареца му го нямаше в стаята. Началникът ги огледа нервно и след като не видя Хънтър, изстреля:

— Скоро ли ще дойдат?!

— Скоро… — обеща уверено Омир.

— „Серпуховска“ всеки момент ще се разбунтува. — Началникът крачеше из приемната, залитайки. — Някой се е раздрънкал за епидемията. Никой не знае от какво да се пазят, лъжат ги, че противогазите не помагат.

— Не лъжат — вметна Леонид.

— Блокпостът в един от южните тунели, водещи към „Тулска“, е дезертирал в пълния си състав. Страхливи твари… Постът във втория тунел, където са сектантите, засега си стои… Онези фанатици са го обсадили, вият за Деня на Страшния съд… А вече се започва и на моята собствена станция! И къде са нашите спасители?!

От залата се разнасяха ругатни, нечии викове, подобните на лай псувни на охраната. Така и без да получи отговор, Андрей Андреевич се вмъкна в бърлогата си, откъдето се чу дрънкането на бутилка, удряща се в ръба на чаша. А на бюрото на ординареца просветна червеното око на телефона, сякаш едва дочакало началникът да излезе от стаята. Същият онзи телефон с надпис „Тулска“ върху лейкопласта.

Омир се поколеба за секунда, пристъпи към бюрото, облиза сухите си устни, пое си дълбоко дъх…

— „Добрининска“ слуша!

— Какво да кажа? — обърна се Артьом към началника си.

Командирът беше в безсъзнание. Мътните му очи, сякаш запердени, блуждаеха неспокойно под самото чело. Понякога тялото му се разтърсваше от обезпокоителна кашлица. Белият му дроб е засегнат, помисли си Артьом.

— Живи ли сте? — извика той в слушалката. — Заразените се изскубнаха на воля!

После си спомни: та нали от другата страна на линията не знаят какво става в „Тулска“? Трябваше да им разкаже всичко, да обясни… На платформата изпищя жена и се разнесоха картечни изстрели. Звуците проникваха през процепа под вратата, нямаше къде да се скрие от тях. По телефона му отговаряха нещо, разпитваха го, но се чуваше лошо.

— Трябва да затворите входа пред тях! — повтори Артьом. — Стреляйте на месо. Не ги допускайте при вас!

Съобрази, че онези не знаят как изглеждат болните. Как да ги опише? Набъбнали, с напукана кожа, зловонни? Но нали онези, които се бяха заразили по-скоро, на външен вид си бяха съвсем обикновени хора?

— Стреляйте по всички наред! — изрече той машинално.

Ами ако той самият се опиташе да се измъкне от станцията, излизаше, че и него ще го застрелят, че сам се беше осъдил? Не, нямаше да се измъкне. На станцията не бяха останали здрави… И на Артьом изведнъж му стана непоносимо самотно. И страшно, защото на човека, който го слушаше там, на „Добрининска“, нямаше да му остане време, за да си говори с него.

— Моля ви, само не затваряйте! — каза той.

Артьом не знаеше за какво да си говори с непознатия човек и започна да му разказва колко дълго се е опитвал да се свърже, колко го е било страх и как си е мислел, че в цялото метро не е останала нито една жива станция. Хрумна му, че тогава може да е звънял в бъдещето, когато вече не е останал никой жив — каза и това в слушалката. Сега нямаше защо да се притеснява, че ще изглежда глупаво. Искаше само да може да си говори с някого.

— Попов! — изхриптя иззад гърба му командирът. — Свърза ли се със северната застава? Херметичните врати… затворени ли са?

Артьом се обърна и поклати глава.

— Безполезно недоносче… — Командирът изплю кръв. — Слушай ме. Станцията е минирана. Намерих тръби… До повърхността. За оттичане на подпочвените води. Там заложих… Взрив — и цялата „Тулска“ отива по дяволите. Детонаторите за мините са тук, в командната зала. Трябва да се затворят северните врати… И да се провери дали южните се държат. Да се запечата станцията. За да не отиде водата нататък. Затвори ги, разбра ли? Когато всичко бъде готово, ще кажеш… Връзката със заставата работи ли?

— Тъй вярно — кимна Артьом.

— Само да не забравиш и ти самият да останеш от тази страна на вратите. — Командирът изкриви устни в усмивка и отново избухна в кашлица. — Че иначе няма да е другарско…

— Но как вие… Вие тук ли ще останете?

— Млъквай, Попов — присви очи командирът. — Всеки от нас е роден за нещо. Аз съм роден, за да издавя тия гадове. Ти — за да затвориш люковете и да загинеш като честен човек. Разбра ли?

— Тъй вярно — повтори Артьом.

— Изпълнявай…

Слушалката замлъкна.