Дмитрий Глуховски - Метро 2034

— Подкрепление?! — обърна се към Саша един от обсадените. — Момчета, позвънили са до „Добрининска“! Подкрепление!

Многоглавото чудовище също се развълнува, втурна се напред…

— Хора! — закрещя Саша. — Има лекарство! Намерихме лекарство! Няма да умрете! Потърпете! Моля ви, потърпете!

Тълпата изяде думите й, оригна се недоволно и отново се хвърли към отбраняващите. Картечарят я шибна злобно с един откос, няколко души със стонове паднаха на земята, други се озъбиха с автоматни откоси. Кипейки, масата неудържимо се понесе напред, готова да смачка и разкъса и обсадените, и Саша, и Леонид.

Но нещо се случи.

Отначало плахо, после все по-уверено и мощно нададе глас флейта. Не би могло да има нищо по-глупаво, нищо по-неуместно в тази ситуация. Отбраняващите се възнаградиха музиканта с начумерени погледи, тълпата изръмжа, закряка и отново потегли напред… На Леонид му беше все едно. Той свиреше — навярно не за тях, а за себе си — ту най-удивителната мелодия, която беше очаровала Саша, ту същата, която всеки път като вихър привличаше към себе си десетки слушатели.

Може би именно защото не можеше да се измисли по-лош начин да се потуши бунтът и да се усмирят заразените, именно заради трогателния идиотизъм на онзи, който бе решил да постъпи така, а не заради вълшебството на флейтата, тълпата леко отслаби натиска. А може би все пак музикантът успя да напомни за нещо на онези, които го обкръжаваха и се готвеха да го пометат…

Изстрелите утихнаха и Леонид, без да пуска флейтата, пристъпи напред… Сякаш пред него имаше обикновена публика, която всеки момент ще избухне в аплодисменти и ще го обсипе с патрони.

За част от секундата на девойката й се стори, че вижда сред слушащите баща си — умиротворен, усмихнат. Ето къде я чакаше…

Саша си спомни: Леонид й беше казал, че тази мелодия умее да успокоява болката.

В желязната утроба изръмжа херметична врата — внезапно, преждевременно.

Десантът изпреварваше графика? Значи ситуацията на „Тулска“ не беше толкова сложна! Може би бандитите отдавна бяха напуснали станцията, оставяйки херметичните врати затворени?

Групата се разпръсна, бойците се скриха зад издатъците на тюбингите и едва четирима останаха край Денис Михайлович — до самата врата, насочили оръжията си напред.

И това беше краят. Сега крилата бавно щяха да се отместят встрани, а след две минути четирийсет тежковъоръжени севастополски щурмоваци щяха да нахлуят на „Тулска“. Всяка съпротива ще бъде потушена и станцията ще бъде превзета мигновено.

Всичко се оказа много по-лесно, отколкото очакваше полковникът.

Денис Михайлович не успя да даде заповед за слагане на противогазите.

Колоната се преля, стана по-дебела — сега във всяка редица имаше по шестима души, заемащи ширината на целия тунел. Първата редица насочи напред огнехвъргачките, втората приготви винторезите. Плъзнаха се напред като черна лава — бавно, уверено.

Омир, надничащ иззад широките гърбове на пришълците, видя в белите лъчи на прожекторите сцената в нейната цялост: и шепата войници, държащи отбраната, и двете слаби фигури на Саша и Леонид, и обкръжаващата ги тълпа от кошмарни създания. И всичко в стареца се скъса.

Леонид свиреше. Чудесно, невероятно, вдъхновено, както никога по-рано. И ордата от уродливи същества го слушаше жадно, а залегналите войници се бяха надигнали, за да виждат по-добре музиканта. А мелодията му като призрачна стена разделяше враждуващите, без да им позволява да се хвърлят едни срещу други в последна гибелна схватка.

— Готови! — изрече изведнъж един от десетките черни хора. Кой?!

Цялата първа редица моментално падна на едно коляно, втората вдигна винторезите.

— Саша! — извика Омир.

Девойката рязко се обърна към него, примижа от прекалено ярката светлина, протегна дланта си пред себе си и тръгна срещу изригващия от фенерите поток бавно, сякаш срещу ураганен вятър.

Тълпата, опарена от лъчите, замърмори, застена, сви се…

Пришълците изчакваха.

Саша се приближи плътно към строя им.

— Къде си? Трябва да поговоря с теб, моля те!

Никой не й отговори.

— Намерихме средство против тази болест! Тя може да се излекува! Не е необходимо да се убива никого! Има лекарство!

Фалангата от черни каменни статуи мълчеше.

— Моля те! Знам, че не искаш… Ти само се опитваш да ги спасиш… Тях, и себе си…

И в този момент над бойния строй се разнесе приглушена, сякаш неизречена от някой отделен човек фраза: