Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Хънтър така и не разказа на стареца кой му се бе явил тогава, на „Полянка“, но Омир сега знаеше: видяното от него не е било пророчество, а предупреждение.

Водата от потопената „Тулска“ се беше оттекла след седмица; остатъкът бе изсмукан с огромни помпи, доставени от Околовръстната. Омир доброволно отиде там заедно с първите разузнавачи.

Почти триста трупа. Забравил за отвращението, забравил за всичко, сам обръщаше страшните тела, търсеше я, търсеше я…

По-късно седя дълго време на мястото, където видя Саша за последен път. Тогава, когато не успя, не се реши да се хвърли към нея — и да я спаси или да загинат заедно.

А покрай него в безкрайна върволица преминаваха болните и здравите — към „Севастополска“, към целебните тунели на Каховска линия. Музикантът не беше излъгал: излъчването наистина спираше болестта.

А може би той изобщо не лъжеше? Може би някъде го имаше истинския Изумруден град, само трябваше да се намери вратата… А може би Леонид бе намерил и точната врата, но просто тогава още не е бил заслужил да му отворят?

„А когато се оттекоха водите…“ се е оказало твърде късно.

Но не Изумруденият град беше ковчег; истинският Ноев ковчег беше самото метро. Последният приют, укрил от тъмните бурни води и Ной, и Сим, и Хам; и праведника, и равнодушния, и подлеца. По чифт от всяка твар. Всеки с неоткрит резултат — или неплатени сметки.

Те бяха твърде много и със сигурност нямаше да се поберат в този роман. Свободните листове в тетрадката на стареца бяха съвсем малко. Неговата книга не беше ковчег, а хартиено корабче — не можеше да вземе на борда си всички хора. На Омир му се струваше, че ще успее да нанесе на страниците с предпазливи щрихи нещо много важно… Не за хората, а за човека.

Спомените за отишлите си не изчезват, мислеше си Омир. Целият ни свят е изтъкан от делата и мислите на други хора, точно както всеки от нас е съставен от безброй късчета мозайка, наследени от хиляди предци. Те са оставили след себе си следи, оставили са за потомците късчета от душата си. Трябва само да се вгледаш.

И неговият кораб, изграден от хартия, от мисли и спомени, може да плува по океана на времето безкрайно дълго, докато не го прибере някой друг, не го изглади и не проумее, че човекът никога не се е променял, че дори след гибелта на света е останал верен на себе си. И че небесният огън, който е бил заложен веднъж в него, се е сражавал с вятъра, но не е угаснал.

Сега личният му резултат беше открит.

Омир затвори очи и се озова на сияеща станция, облята от ярка светлина. На перона се бяха събрали хиляди пременени хора, принадлежащи на времето, когато той беше още млад, когато още никой не си и помисляше да го нарича нито Омир, нито дори да се обръща към него по име и фамилия. После към тях се присъединиха и сегашните, живеещи в метрото хора. Едните не се учудваха на другите. Всички тях нещо ги свързваше.

Те чакаха нещо и всички се вглеждаха в тъмните сводове на далечния тунел. Сега старецът разпознаваше тези лица. Тук бяха и жена му с децата, и колегите, и съучениците, и съседите му, и двама от най-близките му приятели, и Ахмед, и любимите му актьори. Тук бяха всички, които той все още помнеше.

И ето че тунелът се озари и на станцията беззвучно изплува мотриса — с живи, светещи прозорци, с изчистена обшивка, със смазани колела. Кабината на машиниста беше празна — вътре висяха изгладена куртка и бяла риза.

Това е моята униформа, помисли си старецът. И моето място.

Той влезе в кабината и отвори вратите на вагоните. Подаде сигнал. Тълпата се изля вътре и насяда по седалките. Имаше достатъчно места за всички; успокоените пътници сега се усмихваха. Усмихваше се и старецът.

Омир знаеше: когато постави последната точка в книгата си, тази светеща мотриса, пълна с щастливи хора, ще потегли от „Севастополска“ право към вечността.

И изведнъж, изтръгвайки го от вълшебното видение, съвсем наблизо се чу приглушен, нечовешки стон. Омир потрепна, сграбчи автомата си…

Бригадирът стенеше. Старецът се надигна, искаше да се приближи и да види какво става с Хънтър, но той изстена отново… Малко по-високо… И пак… сега малко по-ниско…

Без да вярва на ушите си, Омир се заслуша и го побиха тръпки.

Хрипливо, неумело, бригадирът пееше. Грешеше, връщаше се в началото и упорито повтаряше, поправяйки се… Пееше тихо… сякаш приспивна песен.

Мелодията беше същата онази, на която Леонид така и не бе дал заглавие.

А Омир така и не намери тялото на Саша на „Тулска“.