Дмитрий Глуховски - Метро 2034

По каприз на телефонните богове самият Омир чуваше доста добре всичко, което му говореше дежурният на „Тулска“. Но последните няколко фрази така и не успя да ги разбере, а след това връзката прекъсна изобщо.

Старецът вдигна поглед. Над него беше надвиснало туловището на Андрей Андреевич; под мишниците на синята му куртка имаше тъмни петна, тлъстите му ръце се тресяха.

— Какво става там? — попита той със спаднал глас.

— Всичко е излязло от контрол. — Омир преглътна тежко. — Прехвърляйте всички свободни хора на „Серпуховска“.

— Няма да се получи. — Андрей Андреевич измъкна от джоба на панталоните си пистолет „Макаров“. — Станцията е в паника. Сложил съм всичките си верни хора на входовете за тунелите на Околовръстната линия, за да може поне никой да не се махне оттук.

— Може да ги успокоите! — възрази нерешително Омир. — Ние открихме… Треската може да се лекува. С радиация. Кажете им…

— Радиация?! — Началникът изкриви лицето си. — Вие самият вярвате ли в това? Давайте, имате благословията ми! — Той отдаде чест палячовски и хлопна вратата, затваряйки се в кабинета си.

Какво да прави? Сега Омир, Саша и музикантът дори не можеха да избягат оттук… Всъщност къде бяха те? Старецът излезе в коридора, като притискаше с ръка разтуптялото се сърце, изтича на станцията и завика името на девойката… Нямаше ги никъде. На „Добрининска“ цареше хаос, жени с деца и мъже с вързопи бяха обсадили отънелите постове, сред преобърнатите палатки сновяха мародери, но вече никой не им обръщаше внимание. Омир бе имал съмнителното щастие да вижда подобно нещо преди: сега щяха да започнат да тъпчат падналите, а после — да стрелят по невъоръжените.

И в този момент застена самият тунел.

Врявата и воплите стихнаха, сменени от възгласи на удивление. Необичайният, мощен звук се повтори… Сякаш ревяха походните тръби на римски легион, заблудил се в хилядолетията и в момента пристигащ на „Добрининска“…

Войниците се засуетиха, отмествайки загражденията, и от гърлото на тунела се показа нещо огромно… Истински брониран влак! Тежка глава-кабина, обшита със стомана, капаци на прозорците, в които се виждаха процепи на бойници, две едрокалибрени картечници, тънко и дълго туловище и втора рогата глава, гледаща в обратната посока. Дори Омир никога не беше виждал подобно чудовище.

Върху бронята седяха безлики идоли, черни като врани. Неразличими един от друг в защитните си екипи, с кевларови жилетки, с невиждани противогази и с раници на раменете, те сякаш изобщо не принадлежаха нито на това време, нито на този свят.

Влакът спря. Окованите в доспехи пришълци, без да обръщат внимание на притичалите зяпачи, наскачаха на платформата и се строиха в три редици. После се обърнаха синхронно — като един човек, като машина — и замаршируваха към прехода за „Серпуховска“, заглушавайки с тропота си благоговейния шепот и детския плач. Старецът се забърза подир тях, опитвайки се да определи кой от десетките бойци е Хънтър. Всички бяха с почти еднакъв ръст, на всички безформените непроницаеми екипи им стояха като излети. Всички бяха въоръжени еднакво страховито — ранични огнепръскачки и винторези със заглушители. Никакви кокарди, никакви гербове, никакви отличителни знаци.

Може би един от тримата, крачещи най-отпред?

Старецът заобиколи тичешком колоната и заразмахва ръка, загледан в бойниците на противогазите. Натъкваше се на погледи, в еднаква степен безстрастни и равнодушни. Никой от пришълците не реагираше, никой не разпознаваше Омир. Беше ли сред тях Хънтър? Длъжен бе да се появи!

По пътя през прехода старецът не видя нито Саша, нито Леонид. Нима благоразумието все пак беше надделяло и музикантът бе отвел девойката някъде на спокойствие? Омир се молеше двамата да преживеят някъде тази касапница, а после той щеше да се договори по някакъв начин с Андрей Андреевич, стига началникът да не си теглеше куршум в челото.

Разсичайки тълпата, строят се носеше напред като запратен от тежкоатлет чук; никой не смееше да застане на пътя им, дори граничарите от Ханза безмълвно отстъпваха. Омир реши да върви подир колоната — трябваше да се увери, че Саша няма намерение да предприеме нещо. Никой не се опита да изгони стареца — обръщаха му не по-голямо внимание отколкото една дрезина би обърнала на лаещо подире й кутре.

Когато стъпиха в тунела, тримата в челото на колоната запалиха невероятно ярки фенери, изгарящи тъмнината пред себе си. Никой от бойците не заговори; тишината беше потискаща, неестествена. Разбира се, обучението си казваше думата; но старецът не можеше да се избави от усещането, че докато тренираха тези хора на навици на тялото, потискаха навиците на душата. И сега пред него бяха съвършени механизми за умъртвяване, всички елементи на които бяха безволеви, и само един, външно неотличим от останалите, носеше програмата им. И когато той изкомандваше „огън“, останалите, без да се замислят, щяха да предадат на огъня и „Тулска“, и всяка друга станция, заедно с всичко живо в нея.