Дмитрий Глуховски - Метро 2034

— Отдръпни се. Не искам да те убивам.

— Не е необходимо да убиваш никого! Има лекарство! — повтори отчаяно Саша, докато вървеше покрай еднаквите хора с маски и се опитваше да намери единствения сред тях.

— Няма лекарство.

— Радиацията! Радиацията помага!

— Не вярвам.

— Моля те! — Гласът на Саша премина във вик.

— Станцията трябва да бъде изчистена.

— Нима не искаш да промениш всичко?! Защо повтаряш онова, което вече си направил веднъж? Тогава, с черните?! Защо не искаш опрощение?

Идолите вече не отговаряха; тълпата започна да се приближава.

— Саша! — прошепна умолително Омир на девойката. Тя не го чуваше.

— Няма какво да се променя. Няма от кого да се иска опрощение — стовариха се най-накрая думите му. — Аз вдигнах ръка срещу… срещу… И съм наказан.

— Всичко е вътре в теб! — не отстъпваше Саша. — Ти можеш сам да освободиш себе си! Можеш да докажеш на себе си! Как не виждаш, та това е огледало! Това е отражение на онова, което си направил тогава, преди година! И сега можеш да постъпиш различно… Да изслушаш. Да дадеш шанс… И ти самият заслужаваш шанс!

— Трябва да унищожа чудовището — изрече строят дрезгаво.

— Не можеш! — закрещя Саша. — Никой не може! То е и в мен, то спи във всеки! Това е част от тялото, част от душата… И когато то се събуди… Не може да бъде убито, не може да бъде изрязано! А може само да бъде приспано отново…

През изродите си проби път чумаво войниче, промъкна се покрай замрелите черни редици, изтича до херметичните врати, към желязната кутия на предавателя, хвана микрофона, извика нещо в него… Но в този момент се чу кратко изпукване на заглушител и войничето клюмна. Усещайки кръвта, тълпата веднага оживя: набъбна, зарева разгневено.

Музикантът приближи към устните си флейтата, засвири, но магията се беше разсеяла; някой стреля към него, той изпусна инструмента, хвана се с двете ръце за корема…

Тръбите на огнехвъргачките изпуснаха езичета пламък. По фалангата израснаха нови стволове и тя пристъпи напред.

Саша се хвърли към Леонид, готова да се вреже в тълпата, която вече го беше обгърнала и не желаеше да го дава на девойката.

— Не, не! — повече не можеше да се сдържа.

После, изправена сама против стотици кошмарни изроди, сама против легион убийци, сама против целия свят, извика упорито:

— Искам чудо!

Някъде далеч се разнесе гръм, сводовете потрепериха, тълпата настръхна и отстъпи, пришълците също отстъпиха. По земята потекоха тънки ручейчета, от тавана започнаха да падат първите капки, зашуртяха все по-шумни тъмни струи…

— Пробив! — закрещя някой.

Черните хора бързо се оттеглиха от станцията и се насочиха към херметичните врати, старецът побягна след тях, оглеждайки се за Саша. Тя не помръдваше от мястото си. Подложила лице и длани под шуртящата върху нея вода, девойката… се смееше.

— Та това е дъжд! — крещеше тя. — Той ще отмие всичко! Всичко може да започне отначало!

Черният отряд излезе извън херметичните врати, и Омир заедно с тях. Няколко пришълци се нахвърлиха върху крилата на херметичната врата, опитвайки се да затворят „Тулска“ и да задържат водата. Крилата поддадоха и тежко тръгнаха едно към друго. Уловиха стареца, който се хвърли назад, към останалата на потъващата станция Саша.

И тогава един от черните внезапно се метна към стесняващия се процеп, протегна ръка и извика на девойката:

— Насам! Нужна си ми!

Водата вече беше до кръста; и изведнъж белокосата глава потъна и изчезна.

Черният човек отдръпна ръката си и вратата се затвори.

Вратата така и не се отвори. Тунелът се разтърси, от другата страна на металната плоча се удари ехото на взрив. Денис Михайлович доближи ухо към желязото, заслуша се… Изтри влагата от бузата си, погледна смаяно мокрия таван.

— Оттегляме се! — нареди той. — Тук всичко е приключено.

Омир въздъхна и обърна листа. В тетрадката оставаше съвсем малко свободно място — само две страници. Какво да напише и какво да пожертва? Той протегна длан към огъня — за да нагрее измръзналите си пръсти, да ги успокои.

Старецът сам помоли да го назначат в южния патрул. Тук, с лице към тунелите, работата му спореше повече, отколкото вкъщи на „Севастополска“, сред купищата мъртви вестници, колкото и да се опитваше Елена да му осигурява спокойствие.

Бригадирът седеше по-надалеч от останалите патрулни, на границата между светлината и мрака. Интересно, защо беше избрал точно „Севастополска“, запита се старецът. Явно все пак имаше нещо в тази станция…