Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Слава богу, вървяха не по този участък, в който беше мотрисата със сектантите. Клетниците бяха получили малка отсрочка преди Деня на Страшния съд; бойците първо щяха да се разправят с „Тулска“ и едва след това щяха да се заемат със сектантите.

Подчинявайки се на незабележим за Омир сигнал, колоната внезапно забави ход. След минута и той разбра каква е работата: станцията вече беше съвсем близо. Нечии ужасени вопли пробиваха като с пирон прозрачната като стъкло тишина.

Чуваше се и още нещо — срещу пришълците капка по капка се точеше тиха, абсолютно неуместна, удивителна музика, караща стареца да се съмнява в разсъдъка си.

Телефонът обсеби мъжа изцяло — той вече не забелязваше нищо, освен пресекливия глас, квакащ в слушалката. И Саша реши, че не може да намери по-подходящ момент за бягството си.

Тя се измъкна крадешком от приемната, изчака навън Леонид и го поведе след себе си — отначало към прехода за „Серпуховска“, после — в тунела, който щеше да я отведе при онези, които се нуждаеха от нея. Към онези, чийто живот тя можеше да запази.

Освен това този тунел трябваше да я срещне с Хънтър.

— Не те ли е страх? — попита Саша музиканта.

— Страх ме е — усмихна се той. — Но затова пък имам подозрение, че най-накрая правя нещо истинско.

— Не си длъжен да идваш с мен… А ако умрем? Може да останеш на станцията и да не ходиш никъде!

— Бъдещето на човек е скрито за самия него — заяви с дълбокомислен вид Леонид, вдигна пръст нагоре и се изпъчи.

— Ти сам решаваш какво ще бъде то — възрази Саша.

— О, стига — усмихна се младежът. — Ние всички сме просто плъхове, които тичат из лабиринт. На места има подвижни вратички. И онези, които ни изучават, понякога ги повдигат, понякога ги спускат. И ако сега вратата на „Спортна“ е спусната, каквото и да направиш, няма да минеш през нея. А ако след следващата има капан, така или иначе ще се хванеш в него, дори и да предчувстваш, че има нещо нередно — просто защото няма друг път. Единственият избор е дали да продължиш да тичаш, или да издъхнеш в знак на протест.

— Нима не ти е обидно, че живееш по този начин? — намръщи се Саша.

— Обидно ми е, че строежът на гръбначния ми стълб не позволява да вдигна глава нагоре и да погледна онзи, който прави експеримента — отговори музикантът.

— Няма никакъв лабиринт — прехапа устни Саша. — А плъховете могат да прегризат дори цимент.

— Ти си бунтарка — засмя се Леонид. — А аз съм приспособенец.

— Не е така — поклати глава тя. — Ти вярваш, че можеш да промениш хората.

Преминаха през набързо изоставена застава: в неугасналия, още дишащ огън се преливаха живи главни, встрани беше захвърлено зацапано, смачкано списание с голи хора; от стената самотно висеше полусъдрано походно знаме на Ханза.

След още десет минути се натъкнаха на първия труп. В мъртвия беше трудно да се разпознае човек. Ръцете и краката му — разперени широко, сякаш е бил уморен и е искал да си почине — бяха толкова дебели, че дрехите върху тях се бяха пръснали. Лицето му беше по-страшно от муцуните на всички чудовища, които Саша бе успяла да види през живота си.

— Внимателно! — Леонид я хвана за ръката, решен да не я допусне до мъртвеца. — Той е заразен!

— Какво значение има? — попита Саша. — Нали има средство! Ние отиваме там, където всички са заразни.

Отпред загърмяха изстрели, чуха се далечни викове.

— Много навреме пристигаме — отбеляза музикантът. — Вероятно са решили да не чакат приятеля ти…

Саша го погледна изплашено и изрече страстно, с убеденост:

— Нищо, просто трябва да им кажем! Те си мислят, че всички са обречени… Трябва просто да им дадем надежда!

До разтворените крила на херметичната врата лежеше още един убит — този път човек. До него отчаяно кашляше и съскаше желязната кутия на устройството за свръзка. Изглежда, някой се опитваше да събуди патрулния.

На самия изход от тунела, скрити зад разхвърляните чували, лежаха няколко души. Сред тях имаше един картечар и двама-трима с автомати — и това беше цялата отбрана.

А далече напред, там, където тесните стени на тунела се разширяваха, където започваше платформата на „Тулска“, кипеше зловеща тълпа, напираща към обсадените. В нея имаше и заразени, и обикновени хора, и обезобразени от болестта изроди. Някои имаха фенерчета, други вече не се нуждаеха от светлина.

Тези, които лежаха, отбраняваха тунела. Но патроните им свършваха, изстрелите звучаха все по-рядко и все по-наглата тълпа се приближаваше повече и повече.