Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Сърцето му беше уловило предчувствие, което вече не го напускаше: че това е последното му посещение на Полиса. Онова, което щеше да се случи след няколко часа на „Тулска“, щеше да промени целия му живот, а навярно дори и да го прекъсне. Старецът реши: ще направи това, което е длъжен да направи. Ще позволи на Хънтър да избие жителите на станцията и да я изпепели, а след това ще се опита да го убие. Но ако бригадирът заподозре предателство, за миг ще строши врата на Омир. А може би старецът щеше да загине още при щурма на „Тулска“. Ако станеше така — дано да умре по-бързо. А ако успееше да свърши всичко както трябва, щеше да отиде в затвора, за да запълни всички бели листове между вече готовата завръзка на книгата и финалната й точка, която той щеше да сложи с изстрела в тила на Хънтър.

Щеше ли да успее? Щеше ли да посмее? Дори само при мисълта за това ръцете му се разтреперваха. Нищо, нищо, всичко ще се разреши само. Сега не биваше да мисли за това; прекалените размишления подклаждат съмненията.

И слава богу, че беше отпратил девойката от себе си! Сега Омир дори недоумяваше защо я бе въвлякъл в своята авантюра и как бе могъл да й позволи да влезе в клетката с лъвовете. Заигра се на писател, забрави, че тя не е плод на въображението му…

Романът му нямаше да се получи такъв, какъвто го бе замислял преди. Нямаше да е за същите неща. Но нали още от самото начало Омир се готвеше да поеме върху себе си непосилна тежест. Как да събере в една книга всички хора? Дори да вземеше само тълпата, сред която крачеше в момента — и на нея би й било тясно в книжните страници. Омир не искаше да превръща романа си в братска могила, където надписите върху надгробните камъни дразнят очите и където зад бронзовите букви никога не можеш да видиш лицата и характерите на загиналите.

Не, нищо нямаше да излезе. Дори паметта му — разсъхнала се с годините, отдавна даваща течове — не би приела на борда всички тези хора. И прояденото от вариола лице на търговеца на сладкиши, и бледото остроносо личице на момичето, подаващо му патрон. Усмивката на майка му, светла като на Богородица, и похотливата, лепкава усмивка на преминаващия наблизо войник. И дълбоките бръчки на просещите тук стари клошари, и смеещите се трапчинки по бузите на трийсетгодишната жена.

Кой от тях е насилник, кой е алчен, кой е крадец, кой е предател, кой е развратник, кой е пророк и кой е праведник, кой е просто неравнодушен човек и кой още не е решил какъв е — Омир не знаеше това. За него беше тайна какво мисли всъщност търговецът на сладкиши, гледайки малкото момиче, какво означава усмивката на майка й, чуждата жена, изчервила се от искрите в погледа на войника, с какво се е занимавал просякът, преди краката да откажат да му служат. И затова не беше Омир този, който имаше право да решава кой заслужава вечност и кой — не.

Шест милиарда бяха загинали, без да оставят следа след себе си — шест милиарда! Не беше ли случайност, че само десетки хиляди бяха успели да се спасят?

Машинистът Серов, на чието място трябваше да заработи Николай седмица след Апокалипсиса, беше страстен запалянко и за него целият живот бе футболен мач. Цялото човечество загуби, казваше той на Николай, а ние с теб още тичаме, без да се замислим: защо? Защото в моя и твоя живот няма определен резултат и съдията ни е дал продължение. И за това продължение ние трябва да проумеем защо сме тук, да успеем да приключим всичките си дела, да оправим всичко и тогава, получили топката, да полетим към сияещата врата… Той беше мистик, този Серов. Омир никога не го попита успял ли е да вкара гол. Но Серов бе успял да го убеди, че на него, Омир, тепърва му предстои да промени личния си резултат. И заради него Омир започна да изпитва увереност, че в метрото няма случайни хора.

Но не е възможно да се пише за всички!

Струваше ли си да продължава да опитва?

И в този момент сред хилядите непознати лица старецът видя онова, което най-малко беше очаквал да види в момента.

Леонид свали якето си, съблече пуловера си, а след него — и относително чистия потник. Вдигна го като знаме над главата си и започна да го размахва, без да обръща внимание на куршумите, които пробиваха в плътен бод пространството около него. И се случи нещо странно: мотолокомотивът започна да изостава, а от заставата пред тях не откриха огън по дрезината им.

— Ето сега вече татко би ме убил! — съобщи на Саша музикантът, когато двамата с диво скърцане намалиха скоростта пред самите заграждения.