Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Леонид сви рамене. Изправи се, приближи се към звънеца, натисна го.

— Навярно няма значение дали някой там ме чува, или не. Навярно няма значение дали изобщо на Земята има такова място. Важното е, че смятам, че все някъде го има. И че някой ме слуша. И че просто още не съм заслужил да ми отворят.

— Нима това ти е достатъчно? — попита Саша.

— На цялото човечество винаги му е било достатъчно, на мен също — сви рамене музикантът.

Старецът изтича на платформата подир изчезналия бригадир и се огледа объркано — Хънтър не се виждаше никъде. От изолатора се измъкна и Мелник — посивял и опустошен, сякаш заедно със загадъчния жетон беше дал на бригадира и душата си.

Защо бе избягал Хънтър и накъде? Защо беше изоставил Омир? Не си струваше да пита Мелник — напротив, трябваше да се скрие по-надалеч от този човек, преди той да си спомни за съществуването му. Правейки се, че догонва бригадира, Омир бързо се отдалечи, очаквайки вик подире си. Но никой, изглежда, вече не се интересуваше от него.

Хънтър бе казал, че се нуждае от стареца, за да не забравя себе си… Излъгал ли беше? Може би просто не искаше да се самозабрави и да започне в Полиса битка, която би могъл да загуби, и по този начин да не се добере до „Тулска“? Инстинктите и умението му да умъртвява бяха свръхестествени, но дори той не би се решил да щурмува сам цяла станция. Ако това беше истината, то старецът вече бе изиграл ролята си, съпровождайки Хънтър до Полиса, и сега беше изхвърлен от действието.

Наистина, изходът на цялата история зависеше и от него. И той бе допринесъл финалът да бъде точно такъв, какъвто го бе планирал бригадирът — или онзи, който действаше вместо него.

Какъв беше този жетон? Пропуск? Знак за власт? Черна отметка? Индулгенция в аванс — за всички грехове, чиято тежест Хънтър толкова се стремеше да поеме? Каквото и да беше, когато получи от Мелник жетона и одобрението му, бригадирът окончателно си развърза ръцете. Той не възнамеряваше да се изповядва на никого. Да се изповядва! Та страшното нещо, което взимаше връх над него, дори не можеше да говори…

Какво щеше да стане на „Тулска“, щом Хънтър се добереше до нея? Щеше ли да успее да утоли жаждата си, когато потопи в кръв цяла станция или две, или три? Или напротив, това, което растеше в него, от такова подхранване щеше да расте все повече и повече?

Кой от тези двамата викаше Омир със себе си? Този, който ядеше хора, или онзи, който се бореше с чудовища? Кой от тях бе загубил във фантомната битка на „Полянка“? И кой след това беше говорил със стареца, молейки го за помощ?

Ами ако… ако предназначението на Омир се състоеше в това да го убие? Ако остатъците от предишния бригадир, почти задавени и задушени, бяха помъкнали стареца в този поход, за да види той всичко със собствените си очи и от ужас или от милосърдие да убие Хънтър с предателски изстрел в тила в някой тъмен тунел? Не можеше сам да посегне на живота си и затова си бе търсил палач? Палач, когото не трябва да моли за нищо, палач, който е достатъчно досетлив, за да извърши всичко сам, измамвайки онзи другия вътре в Хънтър, онзи, който се раздува с всеки изминал час и не иска да умира.

Но дори и Омир да събереше смелост, да улучеше подходящия момент и да завареше Хънтър неподготвен, с какво щеше да помогне това? Той не можеше да се справи с чумата сам. Значи все пак в този цугцванг на стареца му оставаше само да наблюдава и да записва?

Омир можеше да предположи накъде се е насочил бригадирът. Полумистичният Орден, към който, съдейки по всичко, принадлежаха и Мелник, и Хънтър, според слуховете се беше установил на „Смоленска“, до самия Полис. Неговите легионери бяха призвани да защитават метрото и жителите му от опасностите, с които не биха се справили армиите на обикновените станции… И това беше всичко, което Орденът допускаше да се знае за него.

Старецът не можеше и да си мечтае да попадне на „Смоленска“, непристъпна като замъка Аламут. Но и нямаше смисъл да се опитва — за да се срещне отново с бригадира, просто трябваше да се върне на „Добрининска“… И да изчака коловозът, по който се движеше Хънтър, неминуемо да го доведе там, на мястото на бъдещото престъпление, на крайната станция на тази странна история.

Да му позволи да се разправи с чумавите, да обеззарази „Тулска“, а после… Да изпълни неизказаната му воля? Старецът мислеше, че предопределението му е в друго — да съчинява, а не да стреля, да дарява безсмъртие, а не да отнема живот. Не да съди и не да се намесва, а да позволи на героите на книгата му да действат сами. Но когато наоколо има кръв до коленете, трудно е да не се изцапаш. Слава богу, че беше пуснал девойката с онзи пройдоха. Поне бе спестил на Саша зрелището на страшната битка, която така или иначе не можеше да се предотврати.