Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Но мравките минават и без думи, когато създават — на своето незабележимо за човека равнище — истински мегаполиси, намират мястото си в сложните йерархии, с точност си съобщават сведения и команди, призовавайки хиляди и хиляди воини в безстрашни легиони, за да се хвърлят в безшумни, но безмилостни войни за защита на миниатюрните си империи.

Може би буквите?

Буквите, без които не би имало възможност да се натрупват знания? Същите тези тухли, от които е била строена устремената към небесата Вавилонска кула на всемирната цивилизация? Без които неизпечената глина на мъдростта, усвоена от едно поколение, щеше да се разтича, разронва и разпада на прах, неспособна да понесе собствената си тежест? Без тях всяко следващо поколение би започвало строителството на огромната кула от предишното равнище, би се занимавало цял живот с развалините на старата къща и би умирало на свой ред, така и без да е издигнало новия етаж.

Буквите и писмеността са позволили на човек да изнесе натрупаните знания извън пределите на тесния си череп и да ги съхрани неизкривени за потомците, които да са избавени от необходимостта да откриват отново отдавна откритото и да имат възможността да надграждат свое собствено знание върху твърдата основа, останала им от предците.

Но нали не са само буквите?

Ако вълците умееха да пишат, щеше ли цивилизацията им да прилича на човечеството? Щяха ли да имат изобщо цивилизация?

Когато вълкът е сит, той изпада в блажена апатия, посвещавайки времето си на ласки и игри, докато свиването на стомаха не го накара да се раздвижи отново. Когато човекът е сит, в него се пробужда друг вид копнеж. Неуловим, необясним — който го кара с часове да гледа звездите, да боядисва в охра стената на пещерата си, да украсява с резбовани фигури носа на бойната си ладия, постоянно да се мъчи да издига каменни колоси, вместо да подсилва крепостните стени, и да пропилява живота си за изглаждане на словесното майсторство, вместо да се усъвършенства в изкуството на владеене на меча. Същият копнеж, който кара бившия помощник-машинист да посвещава остатъка от живота си на четене и издирвания, издирвания и опити да напише нещо… Заради утоляването на този копнеж тълпа от мръсни и дрипави хора може да се увлече от музиката на скитащ цигулар, кралете привличат трубадури и покровителстват живописци, а родената в подземие девойка дълго-дълго разглежда небрежно нарисуваната опаковка за чай. Неясният, но могъщ зов, способен да притъпи дори зова на глада, го има само у човека.

Не е ли той този, който разтяга достъпната за останалите животни гама от чувства, давайки на човека още и умението да мечтае, и дързостта да се надява, и смелостта да щади? Любовта и страданието, които човек често смята за свое отличително свойство, не са открити от него. Кучето е способно и на любов, и на състрадание: когато стопанинът му е болен, то не се отдалечава от него и скимти. На кучето може даже да му липсва друго същество и да вижда смисъла на живота си в него: ако стопанинът му умира, то понякога е готово да издъхне, само и само да остане с него. Но то не може да мечтае.

Тъгата по прекрасното и умението да бъде ценено то? Удивителната способност да се наслаждаваме на съчетанията от цветове, последователностите от звуци, нагънатите линии и изяществото на словесните конструкции? Да извличаме от тях сладък и сърцераздирателен душевен звън? Пробуждащ всяка душа — и потъналата в лой, и покритата с мазоли, и тази с белег от рана — и помагащ й да се пречисти от утайката?

Може би. Но не е само това.

За да заглушат автоматните откоси и отчаяните вопли на завързани голи хора, някои други хора са пускали с максимална сила величествените Вагнерови симфонии. Не е възниквало противоречие — едното само е подчертавало другото.

Какво още?

И дори човек да оцелее като биологичен вид в настоящия ад, ще съхрани ли той тази крехка, почти неосезаема, но несъмнено реална частица от своята същност? Тази искра, която преди десет хиляди години е превърнала полугладния звяр с мътен поглед в създание от друго ниво? В същество, терзано от душевен глад повече, отколкото от телесен? Същество, вечно мятащо се между духовното величие и низост, между необяснимото милосърдие, неприемливо за хищниците, и неоправданата жестокост, която няма равна на себе си дори в бездушния свят на насекомите? Издигащо великолепни дворци и рисуващо невероятни платна, конкурирайки се с Твореца в умението да синтезира чиста красота — и изобретяващо газови камери и водородни бомби, за да анихилира себеподобните си заедно с всичко създадено от тях? Старателно издигащо на плажа пясъчни замъци и разпалено разрушаващо ги? Превърнала го е в същество, което не познава никакви граници, тревожно и неспокойно, неспособно да утоли странния си глад, но посвещаващо целия си живот на опити да направи това? Превърнала го е в човек?