Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Омир бе принуден да признае, че дипломатическите способности на младежа им бяха помогнали точно навреме — моторната дрезина, с която бяха пристигнали на „Павелецка“, беше изчезнала заедно с Хънтър, а заобиколният път можеше да отнеме и седмица.

Но това, което караше стареца да застане нащрек повече от всичко друго, бе лекотата, с която палячото си тръгна от доходоносната станция, като се раздели нехайно със спестяванията си, само за да тръгне в тунелите подир неговата Саша. При други обстоятелства тази лекота би подсказвала за влюбване, но тук старецът надушваше пълна несериозност на намеренията и навик за постигане на бързи победи.

Да, постепенно Омир започваше да се превръща в заядлив мърморко… Но той имаше основания за бдителност и повод за ревност. Само това му оставаше — завърналата се по чудо муза отново да избяга, този път с пътуващ музикант. С един напълно излишен герой, за когото в романа не беше предвидено място, но който си е донесъл собствено столче и нагло се е настанил насред сцената.

— Нима по цялата земя не е останал абсолютно никой?

Тримата вече крачеха към „Добрининска“, съпроводени от трима караулни — при правилно използване на патроните можеха да се осъществят и най-смелите мечти.

Девойката, която току-що задъхано бе разказвала за похода си на повърхността, се сепна и се натъжи. Омир и музикантът се спогледаха: кой пръв щеше да започне да я утешава?

— Има ли живот отвъд МКАД 9 9 МКАД (Московская кольцевая автомобильная дорога) — Московски околовръстен автомобилен път, смятан някога за граница на административната част на Москва. — Бел.прев. ? — изхъмка старецът. — И новото поколение ли си задава този въпрос?

— Има, разбира се — заяви уверено Леонид. — Работата не е там, че никой не е оцелял, а просто нямаме връзка с останалите!

— Е, и аз например съм слушал, че някъде след „Таганска“ има таен проход, който води към един интересен тунел — започна старецът. — Уж обикновен тунел, шест метра в диаметър, само че без релси. Слиза дълбоко, на четирийсет или дори петдесет метра. Отива далеч на изток…

— Това не е ли оня тунел, който води към уралския бункер? — прекъсна го Леонид. — И историята за човека, който случайно влязъл в него и после се върнал със запас от храна и…

— Вървял цяла седмица с кратки почивки, после започнали да му свършват провизиите и се наложило да се върне обратно. Все още нямало някакъв намек за край на тунела — натъртено завърши Омир. — Да, според слуховете води до уралския бункер. Където все още може да е останал някой жив.

— А, едва ли — прозя се музикантът.

— А пък един приятел от Полиса навремето ми разказа, че един от местните радисти се е свързал с екипажа на танк, който е успял да се измъкне и да отиде в такава пустош, дето на никого не би му хрумнало да я бомбардира… — продължи старецът, демонстративно обръщайки се към Саша.

— Да — кимна Леонид. — Също известна история. Когато им свършило горивото, се окопали с танка на един хълм, а около него построили цял чифлик. И още няколко години вечер разговаряли с Полиса.

— Докато радиопредавателят не се повредил — довърши раздразнено Омир.

— Ами за подводницата? — подхвана приказката съперникът му. — За атомната подводница, която е била на далечно плаване и когато е започнала размяната на удари, просто не е успяла да излезе на бойни позиции. А когато изплувала, всичко вече отдавна било свършило. И тогава екипажът я закотвил завинаги в някакво пристанище близо до Владивосток…

— И от реактора й все още се храни цяло селище — вметна старецът. — Преди половин година срещнах човек, който твърдеше, че той е първият помощник-капитан на тази подводница. Разправяше, че е пресякъл цялата страна с велосипед и се е добрал до Москва. Карал е три години.

— Лично ли разговаряхте с него? — учтиво се учуди Леонид.

— Лично — озъби се Омир.

Легендите бяха неговата специалност и той просто не можеше да позволи на младия нахалник да вземе връх над него. Оставаше му в запас и още една история, съкровена. Той възнамеряваше да я разкаже по съвсем друг случай, а не да я хаби напразно в безполезен спор… Но гледайки как Саша се смее на поредната шега на този пройдоха, все пак се реши.

— А за Полярни зори чували ли сте?

— Какви зори? — обърна се към него музикантът.

— Как какви? — усмихна се сдържано старецът. — Крайният север, Колският полуостров, град Полярни зори. Забравено от боговете място. До Москва са хиляда и петстотин километра, до Петербург — поне хиляда. Наблизо е само Мурманск с неговите морски бази, но и до него си има доста път.