Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Скриваха се в убежището — дългия почти един километър преход към Околовръстната линия — и там трепереха почти през цялата дълга нощ, докато на повърхността при гара Павелецка бродеха пробудилите се от сън чудовищни създания. Познавачи твърдяха, че гарата и земите около нея са абсолютно владение на тези страшилища и че дори когато спят, никакви други твари не се осмеляват да се разхождат там. Жителите на „Павелецка“ бяха беззащитни: заслоните, които на другите станции отсичаха ескалаторите, тук просто отсъстваха и изходът към повърхността винаги си оставаше открит.

Според Омир трудно можеше да се намери по-неподходящо място за почивка и нощуване. Но Хънтър мислеше другояче. Когато достигна далечния край на залата, дрезината спря.

— До утре ще останем тук. Настанявайте се — каза Хънтър, сваляйки противогаза си, и посочи станцията.

След което ги напусна. Девойката го съпроводи с поглед, после се сви върху твърдия под. Старецът се настани по-удобно и затвори очи, опитвайки се да подремне. Напразно: отново започна да го измъчва мисълта за чумата, която той разнасяше по все още здрави станции. На девойката също не й се спеше.

— Благодаря ти — каза тя. — Аз си рекох, че си същият като него.

— Не мисля, че са останали други такива хора — отговори старецът.

— Приятели ли сте?

— Като риба-прилепало с акула — усмихна се мрачно той, мислейки си, че е точно така. Хънтър изяждаше хората, но от време на време някой кървав къс се падаше и на Омир.

— Как така? — надигна се тя.

— Където е той, там съм и аз. Мисля, че не мога да мина без него, а той… Може би смята, че аз ще го пречистя. Макар че всъщност никой не знае какво си мисли той.

— А защо ти не можеш без него? — Девойката седна по-близо до стареца.

— Струва ми се, че докато съм до него, вдъхновението ми… няма да ме изостави — затърси точните думи Омир.

— Вдъхновение — тази дума идва от „вдъхване“ — каза Александра и не беше ясно дали тя пита, или изказва твърдение. — Защо ти е да вдъхваш такова нещо? Какво ще ти даде това?

Омир сви рамене.

— Това не е нещото, което вдъхваме ние. А нещото, което вдъхват в нас — отвърна той.

— Мисля, че докато вдишваш смърт, никой друг няма да се докосне до устните ти. Ще се уплашат от миризмата на труп. — Тя чертаеше нещо с пръста си по мръсния под.

— Когато видиш смъртта, се замисляш за много неща — отрони Омир.

— Нямаш право да я призоваваш всеки път, когато се налага да помислиш — възрази тя.

— Не я призовавам, просто стоя наблизо, а и работата съвсем не е в смъртта… Не само в нея — не се предаваше старецът. — Исках да преживея история, която да промени всичко. Исках да започне нова епоха. В живота ми да се случи нещо. Да бъда разтърсен… И главата ми да се прочисти.

— Лош ли беше животът ти? — попита със съчувствие девойката.

— Скучен. Знаеш ли, когато един ден си прилича със следващия, те летят толкова бързо, че ти се струва, че последният вече е много близо — опита се да обясни Омир. — Страх те е, че няма да успееш да свършиш нищо. И всеки от тези дни е изпълнен с хиляди дребни дела — извършваш едното, отдъхваш, идва време за другото. Не ти остава нито време, нито сила за нещо наистина важно. Мислиш си — голяма работа, ще се захвана с важното утре. А утрето не настъпва, винаги има само едно безкрайно днес.

— На много станции ли си бил? — Тя, изглежда, изобщо не вникваше в казаното от него.

— Не знам — отговори старецът озадачено. — Предполагам, че на всичките.

— А аз — на две — въздъхна девойката. — Отначало с баща ми живеехме на „Автозаводска“, после ни прогониха на „Коломенска“. Винаги съм искала да видя поне още една. Тук е толкова странно. — Саша кимна към редицата от арки. — Сякаш има хиляди входове и дори няма стени между тях. И ето че всички те са отворени за мен, а аз изобщо не искам да ходя там. А това е страшно.

— Значи онова е бил баща ти? Онзи, вторият… — Омир се запъна. — Убиха ли го?

Девойката се скри обратно в раковината си и дълго мълча, преди да отговори:

— Да.

— Остани с нас — набра решителност старецът. — Ще говоря с Хънтър, мисля, че той ще се съгласи. Ще му кажа, че си ми нужна, за да… — Той разпери ръце, без да знае как да обясни на девойката, че сега тя трябва да го вдъхновява.

— Кажи му, че съм нужна на него. — Саша наблегна на последната дума.

Скочи на платформата и избяга далеч от дрезината, поглаждайки всяка колона, покрай която минеше.

В нея изобщо нямаше кокетство, тя ни най-малко не играеше. Изглежда, пренебрегваше не само огнестрелното оръжие, но и обичайния женски арсенал от трогателни гримаси и мили муцунки, пърханията с мигли, способни да сложат началото на урагани, и полуусмивките, заради които човек е способен да пожертва себе си или да убие друг. Или просто тя още не умееше да се възползва от тях?