Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Кръвожадността на Хънтър не само отблъскваше, но и интригуваше Омир. Твърде малко от извършеното от него би могло да бъде оправдано със самоотбрана, но работата тук беше по-дълбока от обикновен садизъм. Основното притеснение на стареца бе следното: дали обезобразеният не се беше насочил към „Тулска“ просто за да задоволи хищната си потребност?

Дори и клетниците, попаднали в клопка на тази станция, да не можеха да намерят средства против загадъчната треска, това не означаваше, че такова средство не съществува по принцип! В подземния свят все още оставаха места, където продължаваше да тлее научната мисъл, където се провеждаха изследвания, разработваха се нови лекарства, произвеждаха се серуми. Например Полисът — слетите помежду си четири града, сърцето на метрото, последното подобие на истински град, ширнал се в преходите между „Арбатска“, „Боровицка“, „Александровска градина“ и „Библиотека «Ленин»“, където се бяха установили оцелелите лекари и учени. Или огромният бункер до „Таганска“, тайнственото научно градче под владение на Ханза…

Освен това „Тулска“ може и да не е първата станция, на която е избухнала епидемията. Ами ако някой вече е измислил как да я победи? „Нима бива с такава лекота да се отказваме от надеждата за спасение?“ — питаше се Омир. Разбира се, старецът, който сега носеше биологичната бомба със закъснител в собственото си тяло, имаше своя изгода от такава надежда. Разумът на Омир почти се бе примирил със скорошната смърт, но инстинктите му се бунтуваха и настояваха да търси изход. Ако намереше начин да спаси „Тулска“, щеше да предпази не само родната станция, но да спаси и себе си…

Хънтър обаче просто не вярваше, че има лек за болестта. След като беше разменил само няколко думи с патрулите на „Тулска“, той бе осъдил всичките й обитатели на смърт и сам се беше заел да изпълни присъдата. Заблуди командването на „Севастополска“ с приказки за бандити, натрапи му решението си и сега неумолимо се доближаваше до реализирането му чрез изпепеляването на „Тулска“.

Освен ако той не знаеше нещо за случващото се на станцията — нещо, което отново преобръщаше всичко надолу с главата. Нещо неизвестно както на Омир, така и на онзи, който бе оставил дневника си на „Нахимовски“…

След като приключи с труповете, бригадирът извади манерката от колана си и допи съдържанието й. Какво ли имаше в нея? Спирт? Дали използва питието като почерпка, или се мъчи да заличи горчивия вкус в устата си? Наслаждава се на момента или се опитва да забрави, а може би копнее да приспи нещо в себе си с помощта на глътката спирт?

Димящата стара дрезина се превърна за Саша в машина на времето от приказките, които някога й бе разказвал баща й. Тя не отнасяше девойката от „Коломенска“ към „Автозаводска“, а я връщаше от настоящето в миналото. Макар че само на нея би могло да й хрумне да нарече „настояще“ каменната кутия, това сляпо черво на пространството и времето, в което беше прекарала последните години.

Тя помнеше много добре своя път към оттатъшната страна: баща й, завързан, с плетена шапка върху очите и парцал в устата, седеше до нея, която все още беше съвсем малко момиче. Тя през цялото време плачеше, а един от войниците от наказателния отряд й показваше с пръстите си фигурите на разни животни, чиито сенки танцуваха върху малката жълта арена, бягаща по тавана на тунела в надпревара с дрезината.

Прочетоха присъдата на баща й веднага след като преминаха моста: революционният трибунал го бе помилвал, екзекуцията беше заменена с доживотна присъда. Избутаха го върху релсите, хвърлиха му нож, автомат с един пълнител и стар противогаз, помогнаха на Саша да се спусне. Войникът, който й беше показал куче и кон, й помаха с ръка.

Дали той не е бил сред застреляните днес?

Усещането, че диша чужд въздух, стана още по-силно, когато тя си надяна черния противогаз, свален от едно от телата. Всеки дребен отрязък от пътя костваше живота на някого. Навярно бръснатият така или иначе би ги застрелял, но сега, когато Саша се намираше до него, се превръщаше в съучастница.

Баща й не искаше да се връща вкъщи не само защото се бе уморил да се бори. Той казваше, че всичките му лишения и унижения не струват повече от един-единствен нечий живот. Страдаше сам, за да не причинява страдание на другите. Саша знаеше, че везната, на която бяха сложени всички отнети от него животи, и без това беше натежала прекалено много и баща й просто се опитваше да възстанови равновесието.