Дмитрий Глуховски - Метро 2034

И така, „Севастополска“ е обречена при всички случаи и експедицията губи смисъл. Но дори и да се върне вкъщи и да умре тихичко с Елена, на Омир ще му се наложи да доведе околосветското си пътешествие докрай. Дори само преходът от „Каховска“ до „Каширска“ е достатъчен, за да излязат от строя противогазите, а освен това трябваше да се избавят колкото се може по-скоро от скафандрите, поели десетки, ако не и стотици рентгени. Вече нямаше как да се върне по пътя, по който бе дошъл. Какво можеше да направи?

Девойката спеше свита на кълбо. Огънят най-накрая бе дооглозгал чумавия дневник, беше погълнал и последните клонки и се смаляваше. Старецът реши да поспести батериите на фенерчето и да поседи в тъмното, колкото изтрае.

Да, принуден е да продължи да следва бригадира. Ще избягва други хора, за да понижи риска от заразяване, ще остави тук раницата си с всичките си вещи, ще унищожи дрехите си… Ще се уповава на това, че ще бъде помилван, като брои дните от трийсети надолу. Ще работи над книгата си всеки ден без никаква почивка. „Някак си всичко ще се нареди — утешаваше се старецът. — Най-важното е да следвам Хънтър, да не изоставам от него.“

Ако онзи изобщо се появеше…

Вече минаваше втори час, откакто бригадирът бе изчезнал в мътния процеп в края на тунела. Докато утешаваше девойката, самият Омир изобщо не беше сигурен, че обезобразеният непременно ще се върне.

Колкото повече научаваше за него старецът, толкова по-малко го разбираше. Беше невъзможно да се съмнява в бригадира — толкова невъзможно, колкото и да вярва в него. Той не се поддаваше на изучаване, не се вместваше в обичайните човешки емоции. Да му се довериш беше същото като да се отдадеш на стихията. Омир вече бе направил това — сега беше и безсмислено, и късно да се разкайва.

В пълната тъмнина тишината вече не изглеждаше толкова плътна. През гладката й черупка се прокрадваха странни шепоти, нечий далечен вой, шумолене… Веднъж на стареца му се причуваше замаяно пристъпване на трупоядци, друг път — плъзгането на призрачните гиганти от „Нагорна“ или виковете на умиращите. Не минаха и десет минути — и се предаде.

Натисна копчето на фенера и изтръпна.

На две крачки от него стоеше Хънтър, скръстил ръце на гърдите си и вперил поглед в спящата девойка. Прикривайки очи от неочакваната ослепителна светлина, той спокойно изрече:

— Сега ще отворят.

Саша сънуваше, че отново е сама на „Коломенска“ и посреща баща си от „разходка“. Той закъснява, но тя непременно трябва да го дочака, да му помогне да се изхлузи от връхната дреха, да свали противогаза му, да го нахрани. Вече отдавна бе сложила обяда и сега не знаеше какво да прави. Искаше й се да се отдалечи от вратата, водеща към повърхността, но ако той се върне тъкмо докато тя не се навърта наблизо? Кой ще му отвори? И ето че седеше на студения под до входа, минаваха часове и дни, него все го нямаше, но тя нямаше да помръдне от място, докато вратата…

Разбуди я приглушеното потракване на отключваща се брава — същата като на херметичната врата на „Коломенска“. Тя се събуди с усмивка: баща й се е върнал. Огледа се и си спомни.

Истинското от стремително отлитащото си видение беше само миризмата на тежките резета на херметичната врата. След минута гигантските крила завибрираха и бавно се задвижиха. През разширяващия се процеп проникна сноп светлина и се разнесе миризма на дизелови изпарения. Входът към голямото метро…

Крилете на вратата бавно се прибраха встрани, разкривайки утробата на тунела, водещ към „Автозаводска“ и по-нататък, към Околовръстната линия. На релсите, димейки и ръмжейки с двигатели, стоеше голяма моторна дрезина с няколко пътници, един от които бе насочил прожектор напред. В прицела на картечницата хората от дрезината видяха двама примижали, прикрили очите си пътници.

— Ръцете! — разнесе се заповед.

След стареца Саша послушно вдигна ръцете си. Този път моторната дрезина беше същата, която излизаше при моста през дните за търгуване. На нейния екипаж му беше много добре известна историята на Саша. А старецът със странното име сега щеше да съжали, че е взел със себе си пленената девойка от изоставената станция, без да се поинтересува как се е озовала там…

— Свалете противогазите, покажете си документите! — изкомандваха от дрезината.

Отмествайки ръце от лицето си, тя се укоряваше за глупостта си. Никой не бе способен да я освободи. И присъдата на баща й, едновременно станала и нейна, не беше отменена от никого. Защо бе повярвала, че тези двамата ще успеят да я отведат в метрото? Разчиташе, че няма да я забележат на границата?