Дмитрий Глуховски - Метро 2034

„“Нахимовски". Достигнах го. Знам къде е телефонът. Ще ги предупредя… че не бива! Да спася… Жена липсва ми — пишеше той все по-несвързано на листа, редом с червените капки кръв. — Обадих се. Чуха ли ме? Скоро ще умра. Странно. Ще заспя. Нямам патрони. Искам да заспя, преди тези… Стоят около мен, чакат. Още съм жив, махай се."

Финалът на дневника, изглежда, беше приготвен предварително, изписан с тържествен равен почерк — призив да не се щурмува „Тулска“ и името на онзи, който беше дал живота си, за да не се случи това.

Но Омир чувстваше, че последното, което бе успял да напише свързочникът, преди сигналът му да угасне завинаги, е било: „Още съм жив, махай се.“

Двамата души около огъня бяха обгърнати от тежка тишина. Омир вече не се опитваше да заговори девойката. Безмълвно разравяше въглените в огъня, в пламъците на който трудно, като еретик, умираше подгизналият тефтер, и чакаше да утихне бушуващата вътре в него буря.

Съдбата се беше подиграла с него! Колко се стремеше да разгадае тайната на „Тулска“! Колко се гордееше, когато намери дневника, и се перчеше, че сам се е приближил до разплитането на всички загадки в тази история… И какво? Сега, когато отговорът на всички въпроси беше в ръцете му, се проклинаше за любопитството си.

Да, той дишаше през респиратор, когато бе прибрал дневника на „Нахимовски“, и сега също беше със защитен костюм. Но нали никой не знае как точно се предава болестта!

Какъв глупак е бил, когато се плашеше, че не му остава много! Да, това го амбицираше, помагаше му да пребори мързела си и да преодолее страха. Но смъртта е своенравна и не обича онези, които се опитват да я разтакават. И ето че дневникът му беше определил точен срок: няколко седмици от заразяването до гибелта. Дори и да е цял месец! Колко нужно му беше да успее да свърши работата си за тези жалки трийсет дни!

Какво да направи? Да признае на спътниците си, че е болен и да отиде да умре на „Коломенска“ — не от болестта, а от глад и от облъчването? Но ако той вече носеше в себе си страшната болест, то и Хънтър, и момичето, с които Омир бе делил въздуха си, със сигурност вече бяха заразени. Особено бригадирът — в „Тулска“ беше говорил с патрулните съвсем отблизо.

Или да се надява, че болестта ще го подмине, да се стаи и да изчака? Разбира се, не просто така, а за да продължи пътешествието си с Хънтър. За да не изпусне подхваналата го вихрушка от събития, да продължи да черпи вдъхновение от нея.

Защото дори и разгърналият проклетия дневник Николай Иванович — старият, безполезен и бездарен жител на „Севастополска“, бивш помощник-машинист — да умираше, то Омир, летописецът и митотворецът, ярката пеперуда еднодневка, тъкмо се появяваше на бял свят. Защото може би му беше изпратена трагедия, достойна за перата на великите писатели, и само от него зависеше да успее да я въплъти на хартия през тези отредени му трийсет дни.

Имаше ли право той да пренебрегне този шанс? Имаше ли право да се превърне в отшелник, да забрави своята легенда, доброволно да се откаже от истинското безсмъртие и да лиши от него всички свои съвременници? Кое би било по-голямо престъпление, по-голяма глупост — да пренесе чумния факел през половината метро или да изгори ръкописите си и себе си заедно с тях?

Като човек тщеславен и малодушен, Омир вече бе направил избора си и сега само търсеше аргументи в своя полза. Какво от това, че щеше да се мумифицира жив в гробницата на „Коломенска“ в компанията на два други трупа? Той не е създаден за подвизи. И ако севастополските бойци на „Тулска“ са готови за всеки случай да пожертват себе си, това беше техен избор и тяхно право. Поне нямаше да им се наложи да умират в самота…

А и каква полза би имало, ако Омир пожертва себе си? Така или иначе, няма да спре Хънтър. Старецът беше разнасял заразата, без да знае какво върши, ала Хънтър много добре знаеше как стоят нещата на „Тулска“. Ненапразно той бе настоявал за пълно унищожаване на обитателите й, включително и на севастополците. Ненапразно настояваше за огнехвъргачки…

А ако те и двамата вече са болни, епидемията неизбежно ще засегне и „Севастополска“. И преди всичко близките им хора. Елена… Началника на станцията. Командира на периметъра. Техните адютанти. Това означаваше, че след три седмици станцията първо щеше да бъде обезглавена, щеше да я обхване хаос, а после морът ще тръгне да коси и всички останали.

Но как самият Хънтър разчиташе да избегне заразяването? Защо бе тръгнал обратно към „Севастополска“, макар и осъзнавайки, че вероятно носи болестта? На Омир му беше ясно, че бригадирът стъпка по стъпка осъществява някакъв план. И ще продължи да го прави, докато старецът не му обърка играта.