Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Бледозелените й очи, изпълнили се с блясъка на огъня, пламтяха трескаво даже през стъклата на противогаза. От време на време той с явно усилие успяваше да изплува обратно — за глътка въздух. Откъсваше се от четивото, вглеждаше се с опасение в далечното късче нощно небе в края на тунела, но той беше чист — бръснатият човек бе изчезнал безследно. И тогава тетрадката отново поглъщаше стареца изцяло.

Сега Саша разбра защо той поливаше хартията с вода — опитваше се да раздели слепилите се страници. Очевидно това му се удаваше зле — веднъж извика така, сякаш се е порязал; случайно беше скъсал един от листовете. Изруга и в този момент забеляза с какво любопитство го разглежда тя. Смути се, намести отново противогаза си, но не заговори с нея, докато не прочете всичко докрай.

После подскочи към огъня и хвърли тетрадката в него. Не гледаше към Саша и тя почувства — сега не си струваше да го разпитва, щеше да излъже или да си премълчи. А и имаше неща, които в момента я тревожеха значително повече. Откакто бръснатият беше тръгнал, сигурно бе изминал един час. Дали не ги е зарязал тук като излишно бреме? Саша се приближи още повече към стареца.

— Вторият тунел също е затворен — изрече тя тихо. — И всички близки шахти са зазидани. Това е единственият вход.

Той я погледна разсеяно, като с големи усилия успя да се съсредоточи върху чутото.

— Той ще намери начин да проникне вътре. Има усет. — Старецът млъкна и след минута, сякаш за да прояви учтивост, попита: — Как се казваш?

— Александра — представи се със сериозен тон тя. — А ти?

— Николай… — започна той, протягайки ръка към нея, и изведнъж, сякаш размислил, трескаво я отдръпна, преди Саша да успее да я докосне. — Омир. Казвам се Омир.

— Странен прякор — отбеляза Саша.

— Това е име — отговори твърдо Омир.

Да му обясни ли, че докато те са с нея, вратите няма да се отворят? Напълно възможно беше вратите да се бяха оказали широко отворени, ако бе дошла два дни по-рано. Просто „Коломенска“ отказваше да пусне Саша, наказваше я за начина, по който беше постъпила с баща си. Девойката бе избягала, опъвайки веригата на оковите си, но не можеше да я скъса. Станцията я беше върнала при себе си веднъж, щеше да я върне пак…

Тези мисли и образи, колкото и да ги прогонваше като гадини кръвопийци, отлитаха на една ръка разстояние от нея, а после се връщаха и започваха да кръжат, да кръжат, да влизат в ушите й, в очите й.

Старецът продължаваше да пита Саша за разни неща, но тя не отговаряше; пелената на сълзите бе покрила очите й, а в ушите й звучеше гласът на баща й, повтарящ: „Няма нищо по-ценно от човешкия живот.“ Дойде мигът, в който разбра значението на тези думи.

Това, което ставаше на „Тулска“, вече не бе загадка за Омир. Обяснението беше по-просто и по-страшно от онова, което бе очаквал. Но заедно с разшифроването на намерения тефтер започваше още по-страшна история. Дневникът се оказа за Омир черен печат, еднопосочен билет и след като вече го беше получил, не можеше да се отърве от него, дори и да го изгори.

Освен това подозренията му относно Хънтър сега се оказаха подкрепени със сериозни улики, макар че Омир нямаше никаква представа какво да прави с тях. Всичко, което бе прочел в дневника, напълно противоречеше на твърденията на бригадира. Той просто лъжеше, при това лъжеше съзнателно. Старецът трябваше да разбере в името на какво са тези лъжи и дали в тях има някакъв смисъл. От това зависеше дали ще се реши да последва Хънтър по-нататък и дали приключението му щеше да се превърне в героичен епос или в кошмарна касапница, след която няма да останат живи свидетели.

Първите записи в тефтера датираха от деня, в който керванът, без да претърпи загуби, беше преминал през „Нагорна“ и навлязъл в „Тулска“, без да срещне никаква съпротива…

„Почти до самата «Тулска» тунелите са тихи и пусти. Движим се бързо, това е добър знак. Командирът се надява да се върнем не по-късно от утре“, докладваше загиналият свързочник.

„Входът на «Тулска» не се охранява. Изпратиха разузнавач. Не се върна — безпокоеше се той няколко часа по-късно. — Командирът взе решение всички заедно да тръгнем към станцията.“

След още известно време: „Не можем да разберем каква е работата… Разговаряме с местните. Лошо. Някаква болест“.

И скоро разясняваше: „Няколко души на станцията са заразени от нещо… Неизвестно заболяване…“ Явно хората от кервана се бяха опитали да окажат помощ на болните: „Фелдшерът не може да намери лекарство. Казва, че болестта наподобява бяс… Изпитват чудовищна болка, невменяеми са… Нападат останалите.“ И веднага след това: „Отслабнали са от болестта, не могат да причинят сериозна вреда. Лошото е друго…“