Дмитрий Глуховски - Метро 2034

И през очите на онези хора, които бяха прогонили нея и баща й на „Коломенска“ и които ги държаха през всичките тези години там живи само защото алчността им беше по-силна от омразата. Интересно дали за да се изгуби сред такива хора, на Саша също щеше да й се наложи да носи черна гумена маска и да се прави на някой друг, на някой без лице и без чувства? Ако можеше това да й помогне да се промени и отвътре, да нулира спомените си… Искрено да повярва, че с нея не се е случило нищо необратимо, че все още може да започне отначало.

На Саша й се искаше да вярва, че тези двамата са я избрали не случайно, че са били изпратени на станцията именно заради нея, но знаеше, че не е така. Трудно й беше да определи защо са я взели със себе си — за развлечение, от съжаление или за да докажат нещо един на друг. В малкото думи, подхвърлени й като кокал от стареца, като че ли прозираше съчувствие, но той правеше всичко, поглеждайки към спътника си — държеше си езика зад зъбите и сякаш се боеше да не го уличат в човечност.

А вторият, след като разреши на девойката да ги придружи до най-близката станция, повече не я погледна. Саша нарочно се позабави и го пропусна пред себе си, за да може да изучава спокойно поне гърба му. Той явно усещаше погледа й — веднага се напрегна, тръсна глава, но не се обърна; или прояви снизходителност към любопитството на девойката, или не желаеше да показва, че й обръща внимание.

Могъщото телосложение и животинските маниери на бръснатия, които бяха накарали дебелака да го сбърка с мечка, показваха, че е воин и единак. Работата не беше само в ръста му или в размерите на раменете. Той излъчваше сила и тя щеше да е също толкова осезаема, ако беше слаб и нисък. Такъв човек може да накара почти всеки да му се подчини, а онези, които си правят оглушки, би унищожил без колебание.

И дълго преди Саша да овладее окончателно страха си пред този човек, преди да започне да се опитва да разбере него и себе си, непознатият глас на събуждащата се в нея жена уверено й каза, че тя също ще му се подчини.

Дрезината се движеше напред удивително бързо. Омир почти не усещаше съпротивление в ръчките — бригадирът поемаше върху себе си цялата тежест. Старецът, застанал от другата страна на лоста, за благоприличие също вдигаше и сваляше ръце, но тази работа изобщо не му отнемаше от силите.

Ниският мост приличаше на стоножка, попълзяла над тъмната гъста река. Месото-бетон беше окапало от железния й скелет, краката й се бяха подсекли, един от двата гръбнака беше пропаднал и се бе откършил. Утилитарен, типов и недълготраен, както и обкръжаващото го ново строителство, както и целите щамповани московски покрайнини, той беше лишен от каквото и да било изящество. Но носейки се по него и озъртайки се възхитено встрани, Омир си спомняше за разклоняващите се вълшебни мостове на Петербург, за ажурната чернота на Кримския мост.

За повече от двайсет години, изживени в метрото, старецът само три пъти се бе качвал на повърхността и всеки път се стремеше да види повече, отколкото беше възможно за толкова кратко време. Да съживи спомените си, да насочи към града помътняващите с годините обективи на очите си и да пощрака с ръждивия затвор на зрителната си памет, набирайки впечатления за бъдещето. Че току-виж не ще има повече късмета да се озове на повърхността — на „Коломенска“, „Речна гара“ или „Топъл стан“. На тези чудно красиви места, към които той, както и много московчани, по-рано се бяха отнасяли — напълно неоснователно — с известна погнуса.

Година след година неговата Москва остаряваше, рушеше се. На Омир му се прииска да погали разпадащия се мост така, както девойката на „Коломенска“ бе приласкала мъртвеца. Да погали и моста, и сивите заводски здания, и осиротелите жилищни блокове. Да им се полюбува. Да ги докосне, за да почувства, че наистина се намира сред тях, а не вижда всичко това насън. И за всеки случай да се сбогува с тях.

Видимостта беше лоша, сребристата лунна светлина не успяваше да пробие през филтъра на плътните облаци и на стареца му се наложи повече да отгатва, отколкото да забелязва. Нищо, той беше свикнал да подменя реалността с фантазии.

Напълно отдал се на съзерцаването, Омир сега не мислеше за нищо друго — бе забравил и за легендите, които му предстоеше да измисли, и за тайнствения дневник, непрестанно тревожил въображението му през последните часове. Държеше се точно като дете на екскурзия — зазяпваше се в размитите силуети на високите сгради, въртеше глава, шепнеше си нещо.