Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Докато фенерът не я осветяваше, Саша се опита да изпълзи встрани, но само след секунда лъчът отново я изтръгна от мрака.

— И аз го разбирам. — С един скок похитителят се озова до нея. — Девойчето се е получило както си трябва. Жалко само, че не прилича на майка си. Мисля, че и той е бил разстроен от това. Но нищо. — Той я побутна с ботуша и я повали на една страна. — Ненапразно преминах през цялото метро, за да се добера дотук.

Саша се дръпна и заклати глава.

— Виждаш ли колко непредсказуемо е всичко, Петя — обърна се дебелият отново към бащата на Саша. — Беше време, когато даваше на трибунал конкурентите си в любовта. И пак мерси, че не ги екзекутираше, а просто ги прогонваше до живот. Но животът е дълъг и обстоятелствата се променят. При това не винаги в твоя полза. Върнах се, макар и да ми отне десет години повече, отколкото планирах.

— Завръщанията никога не са случайни — повтори с шепот Саша думите на баща си.

— Златни думи — с подигравателен тон даде оценка дебелакът. — Ей, кой е там?!

В противоположния край на платформата се чу шумолене и падна нещо тежко, после сякаш се чу съскане и прокрадващите се стъпки на едър звяр… Възцарилата се отново тишина беше фалшива, накъсана и Саша, също като похитителя си, усещаше, че от тунела срещу тях се надига нещо…

Дебелакът изщрака със затвора, спусна се на едно коляно до девойката, притисна към рамото си приклада и насочи треперещото петно светлина към най-близките колони. Да се слуша как оживяват пустеещите от десетилетия южни тунели беше не по-малко зловещо, отколкото да се попадне на съживена мраморна статуя на някоя от централните станции.

… Във вече отдръпващия се встрани лъч се мярна размазана сянка, която определено не беше човешка — нито по очертанията си, нито по подвижността си… Но когато светлината отново падна върху мястото, където току-що се бе намирало загадъчното създание, вече нямаше и следа от него. Минута по-късно панически въртящият се лъч го засече отново — само на двайсет крачки от тях.

— Мечка?! — прошепна недоверчиво дебелакът, натискайки спусъка.

Куршумите се хвърлиха върху колоните и започнаха да кълват стените, но нито един изстрел не достигна целта. А после дебелакът изведнъж прекрати безсмислената стрелба, изпусна автомата и притисна ръце към корема си. Фенерът му се търкулна встрани и светлинният му конус се плъзна по пода, осветявайки едрата му прегърбена фигура.

От тъмнината бавно пристъпи напред някакъв човек — удивително меко, почти безшумно стъпвайки с тежките си високи ботуши. В прекалено свободния дори за такъв великан защитен костюм наистина можеше да бъде взет за мечка. Не носеше противогаз — изпъстрената с белези обръсната глава наподобяваше изпепелена пустош. Едната част от лицето му — мъжествено, грубовато и с остри черти — беше по-скоро красива, но изглеждаше мъртвешка и Саша не можа да сдържи потръпването си при вида й. Другата половина беше откровено чудовищна — сложното преплитане на белези я превръщаше в полумаска на изрод от приказките, съвършен в своята безобразност. Но все пак, ако не бяха очите му, външността му щеше да е по-скоро отблъскваща, отколкото плашеща. Блуждаещият, полубезумен поглед съживяваше обездвиженото лице. Съживяваше го, но не го одушевяваше.

Дебелакът се опита да се изправи на крака, но веднага рухна на пода, крещейки от болка — коленете му бяха простреляни. Човекът се спусна на колене до него, притисна дългата, увенчана със заглушител цев на пистолета си към слепоочието му и натисна спусъка. Вопълът се прекъсна мигновено, но ехото още няколко секунди блуждаеше над сводовете на станцията като лишена от тяло изгубена душа.

Изстрелът беше отметнал назад главата му и сега похитителят на Саша лежеше, обърнат към нея… На мястото на лицето му зееше влажна яркочервена яма. Саша се присви и тихичко зави от ужас. Страшният човек бавно, замислено насочи дулото към нея.

После се огледа и размисли — пистолетът изчезна в кобура под мишницата му, а той самият отстъпи назад, сякаш отричайки се от стореното. Отвори плоската си манерка и я притисна към устните си.

На малката сцена, осветена от помръкващото фенерче на убития дебелак, се появи ново действащо лице — тежко дишащ, държащ се за ребрата старец.

Облечен в същия защитен екип, както и убиеца, той изглеждаше страшно нелепо в него. Едва настигнал спътника си, старецът изтощено се отпусна на пода, без дори да забележи, че всичко наоколо е залято в кръв. Чак по-късно, когато дойде на себе си и отвори очи, видя двете уродливи тела и обградената от тях безмълвна, уплашена девойка.