Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Старецът за миг примижа, спомняйки си всичко, което знаеше за Каховска линия, за поразения от радиация долен край на Замоскворецки клон, за пътя от „Севастополска“ до „Серпуховска“… Каквото и да е, само да не се връщат назад, само той да не се връща в скучния си живот, към лъжливата му бременност с велики романи и безсмъртни легенди.

— Върви след мен! — изхриптя изведнъж Омир и неочаквано дори за самия себе си пъргаво закрачи на изток — към „Каширска“, към самия пъкъл.

Тя сънуваше как търка с пила стоманените окови, с които беше прикована към стената. Пилата скърцаше и се плъзгаше, и дори когато започваше да й се струва, че се е врязала на половин милиметър в стоманата, беше достатъчно да спре да работи и плитката, едва забележима браздичка се затваряше пред очите й.

Но Саша не се отчайваше: отново се хващаше за инструмента и наранявайки дланите си, се заемаше да пили неподатливия метал, спазвайки установения строг ритъм. Най-важното беше да не нарушава ритъма, да не се поддава на слабостта, да не прекратява работата дори за миг. Заклещените в оковите глезени бяха подпухнали и отекли. Тя осъзна, че дори и да смогне да победи желязото, така или иначе не ще успее да избяга, защото краката й ще откажат да я слушат.

Събуди се и с усилие дойде на себе си.

Оковите не й се бяха присънили — китките на Саша бяха стегнати с белезници. Тя лежеше в мръсната каросерия на старата кариерна дрезина, която монотонно поскърцваше и мъчително бавно се тътреше напред. В устата на девойката беше натъпкан парцал, слепоочието я болеше и оттам капеше кръв.

„Не ме е убил — помисли си тя. — Защо?“

От каросерията се виждаше само късче от тавана. В неравния светлинен кръг се мяркаха спойките на тюбингите: дрезината се носеше по линията. Докато момичето се опитваше да измъкне окованите ръце иззад гърба си, тюбингите се смениха с олющена бяла боя. Саша настръхна: що за станция беше това?

Тук не беше хубаво: не просто тихо, а глухо, не безлюдно, а безжизнено, и напълно тъмно. Тя кой знае защо си беше мислила, че там, отвъд моста, всяка станция е пълна с народ и навсякъде се вдига врява. Излизаше, че е бъркала?

Таванът над Саша застина. Нейният похитител излезе на платформата с пъшкане и ругатни, заскърца с подкованите си токове, разхождайки се наоколо. После, след като явно вече бе свалил противогаза си, с утробен глас изръмжа доброжелателно:

— Ето ни и тук. Колко години минаха!

И с удоволствие изпускайки въздуха от белия си дроб, удари тежко — не, ритна с ботуш — нещо неживо, обемисто. Натъпкан чувал?

Догадката накара Саша да се вкопчи със зъби във вонящия парцал и да започне да издава нечленоразделни звуци, изви тялото си в дъга. Тя разбра и къде я е докарал обвитият в брезент дебелак, и с кого той разговаряше така.

Смешно би било да се надява да се измъкне от Хънтър. Той настигна стареца с няколко скока, вкопчи се в рамото му и го дръпна болезнено.

— Какво ти става?!

— Само още малко път има… — изхриптя Омир. — Спомних си! Тук има проход право до Замоскворецка линия, още преди „Каширска“. Ще минем през него — и право в тунела, няма да има нужда да минаваме през станцията. Ще я подминем и ще излезем при „Коломенска“. Трябва да е наблизо. Моля те…

Улучвайки момента, той се опита да се изтръгне, но се спъна в крачола си, падна върху релсите, веднага се изправи и отново тръгна напред. Хънтър с лекота задържа стареца, сякаш беше плъх на каишка, и го обърна към себе си. Наведе се така, че визьорите на скафандрите им се изравниха. Вгледа се в Омир и след няколко секунди отслаби хватката.

— Добре.

Сега вече бригадирът го мъкнеше, без да го оставя дори за миг. Пулсирането на кръвта в ушите му се заглушаваше от истеричното пиукане на броячите, краката му бяха изтръпнали и почти не ги усещаше, белият му дроб от напрежение сякаш потрепваше и страшно го сърбеше.

За малко щяха да пропуснат тъмното петно на отвора. Мушнаха се в него и тичаха още няколко дълги минути, докато не навлязоха в нов тунел. Бригадирът се огледа набързо, върна се в прохода и подхвърли:

— Къде ме доведе? Бил ли си някога тук?

На трийсет метра отляво на прохода, точно в посоката, накъдето трябваше да отидат, тунелът от тавана до пода бе плътно обхванат от нещо, наподобяващо паяжина.

Омир, пестейки дъха си, само поклати глава. Вярно си беше — никога по-рано не беше идвал тук. А нещата, които бе чувал за тези места, едва ли си струваше сега да ги разказва на Хънтър.