Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Това беше дневник.

Част от страниците се бяха залепили от засъхналата кръв, тях Омир не ги докосна — уплаши се да не ги скъса с вдървените си от напрежение пръсти. Записите на първите страници бяха неясни, авторът им не можеше да удържи впримчени дори думите, а мислите му галопираха така, че беше невъзможно да ги догони човек.

„Преминахме «Нагорна» без загуби — съобщаваше тефтерът и веднага прескачаше: — На «Тулска» е хаос. Няма изход към метрото, Ханза е направила блокада. Не бива да се връщаме обратно.“

Омир прелисти напред, забелязвайки с периферното си зрение как бригадирът слиза от могилата и тръгва към него. Старецът осъзна, че дневникът не бива да попада в ръцете на Хънтър. Но преди тефтерът да се гмурне в раницата му, все пак успя да прочете: „Взехме ситуацията под контрол, отцепихме станцията, назначихме комендант.“ И веднага след това: „Кой е следващият, който ще умре?“

Заградена в рамка, над увисналия въпрос стоеше дата. Макар пожълтелите листове на тефтера да навяваха мисълта, че събитията в дневника са се случили едва ли не в миналото десетилетие, според цифрите записът беше направен само преди няколко дни. Вцепененият старчески мозък с отдавна забравена ловкост подреждаше разбърканите късчета на мозайката: загадъчният странник, привидял се на клетия бездомник на „Нагатинска“; сякаш познатият глас на стража на херметичната врата; думите „Не бива да се връщаме обратно“… Пред него започна да се очертава цялостната картина. Дали завъртулките на слепените страници не можеха да обяснят и всички останали странни произшествия?

Точно така, не е имало никакво превземане на „Тулска“ от бандити; станалото там е значително по-сложно и тайнствено. И Хънтър, който бе разпитвал четвърт час патрулните на входа на станцията, знаеше това не по-зле от Омир.

Именно поради тази причина той не биваше да вижда тефтерчето.

Именно затова Омир се осмели да му се противопостави открито на събранието в кабинета на Истомин.

— Не бива — каза той още веднъж.

Хънтър обърна глава към него — бавно, като кораб, насочващ оръдието си. Истомин се отмести назад заедно с креслото си и все пак се реши да излезе иззад масата. Полковникът уморено се намръщи.

— Няма как да се взриви херметичната врата, там наоколо има подпочвени води, веднага ще залеят линията. И без това „Тулска“ се държи на косъм, всички се молят водите да не избият. А паралелният тунел — знаете, вече десет години откакто… — продължи Омир.

— И какво, да чукаме на вратата и да чакаме да ни отворят? — поинтересува се Денис Михайлович.

— Винаги има и заобиколни пътища — напомни Истомин.

От изненада полковникът се закашля, после заспори яростно с началника, обвинявайки го в намерение да осакати и убие най-добрите му хора. И в този момент се намеси бригадирът.

— „Тулска“ трябва да бъде изчистена… Положението е такова, че е необходимо поголовно унищожаване на всички, които се намират на станцията. Там вече не е останал нито един от вашите хора. С тях е свършено. Ако не искате още по-големи загуби, това е единственото решение. Знам за какво говоря. Разполагам с информация.

Последните му думи явно бяха предназначени за Омир. Старецът се почувства като разлудувало се кутре, което хващат за кожата и разтърсват, за да го накарат да се опомни.

— Като се има предвид, че тунелът от нашата страна е затворен — Истомин изпъна куртката си, — има само един начин да се проникне на „Тулска“. От другата страна, през Ханза. Но няма да можем да преведем дотам въоръжени хора, това е изключено.

— Ще намеря хора — махна с ръка Хънтър и полковникът потрепна.

— Дори просто за да се попадне на Ханза, трябва да се минат два участъка по Каховска линия до „Каширска“… — началникът млъкна многозначително.

— И какво? — скръсти ръце на гърдите си бригадирът.

— В района на „Каширска“ радиоактивният фон надвишава всякакви норми — поясни полковникът. — Недалеч оттам е паднал фрагмент от бойна глава. Не се е взривила, но и така е достатъчно. Всеки втори, получил дозата, умира до месец. Досега.

Увисна тишина, която не предвещаваше нищо добро. Омир, възползвайки се от забавянето, незабележимо започна отстъпление — разбира се, тактическо — от кабинета на Истомин. В края на краищата Владимир Иванович, явно опасявайки се, че неуправляемият бригадир все пак ще отиде да събаря херметичната врата на „Тулска“, си призна:

— Има защитни скафандри. Само два. Можеш да вземеш със себе си всеки здрав боец — когото поискаш. Ние ще чакаме. — Той погледна към Денис Михайлович. — Какво друго ни остава?