Дмитрий Глуховски - Метро 2034

По пътя обратно дори им бе позволено да минат спокойно през „Нагорна“. Маранята се беше разсеяла, станцията спеше. Сега се виждаше цялата и бе невъзможно да си представи човек къде е успяла да скрие призрачните гиганти. Обикновена изоставена спирка — солни напластявания на сивия таван, мек дюшек от прах, разстлан върху перона, опушени стени. И едва след това погледът се задържаше върху странните следи по пода, останали от нечие трескаво драпане; върху запечените кафеникави петна по колоните; върху плафоните на тавана, съборени, сякаш някой ги е помел.

„Нагорна“ остана зад тях, те бързаха нататък. Засега Омир смогваше на темпото на бригадира, но, изглежда, и той също беше заключен в магически мехур, който го правеше недосегаем. Омир се чудеше на себе си: откъде у него се намираха сили за такъв дълъг „марш на скок“?

Но вече не му достигаше дъх за разговори. А и Хънтър сега не благоволяваше да го удостои с отговорите си. За кой ли път през този дълъг ден Омир се запита защо изобщо бе предоставил услугите си на безмълвния и безмилостен бригадир, който постоянно забравяше за него.

Приближи се и зловонието на „Нахимовски проспект“ ги зашемети. Забравил за предпазливостта, Омир би прекосил станцията колкото се може по-бързо, но бригадирът постъпи по обратния начин — забави крачка. Старецът едвам издържаше дори през противогаза си, а Хънтър даже душеше въздуха, сякаш в тежката, задушлива смрад на „Нахимовски“ можеха да се усетят някакви нюанси.

Този път трупоядците почтително се разбягаха пред тях, хвърляйки недоизглозганите кости и ронейки от устата си късове месо. Хънтър отиде точно в средата на станцията, изкачи се на ниско хълмче, затъвайки до глезените си в плът, и дълго оглежда наоколо. После, неудовлетворен, изостави подозренията си и продължи нататък, така и неоткрил онова, което търсеше.

Затова пък Омир успя да го намери.

Когато по едно време се подхлъзна и падна на четири крака, той подплаши млад трупоядец, който изкормваше мокра бронежилетка. Омир видя търколилата се встрани униформена севастополска каска и ослепя от мигновеното запотяване от вътрешната страна на стъклата на противогаза.

Обуздавайки гаденето си, старецът се добра до костите и ги преобърна, надявайки се да намери войнишкия жетон. Но вместо това забеляза малко тефтерче, изпоцапано в червено. Веднага го отвори на последната страница и попадна на думите: „В никакъв случай да не се щурмува!“.

Баща й я беше отучил да плаче още докато беше малка, но сега тя нямаше с какво друго да отговори на съдбата. Сълзите сами течаха по лицето й, от гърдите й се откъсна тънък, тъжен вой. Саша веднага разбра какво се е случило, но вече от няколко часа не успяваше да се примири.

Викал ли я беше той на помощ? Искал ли бе да й каже нещо важно преди смъртта си? Тя не помнеше момента, в който е заспала, и не беше докрай сигурна дали е будна и в момента. Защото нали можеше да съществува и свят, в който баща й не е умирал? Където тя не го е убивала със своята дрямка, своята слабост и егоизма си.

Саша държеше в дланите си изстиналата, но все още мека ръка на баща си, сякаш опитвайки се да я сгрее, и уговаряше и него, и себе си:

— Ще намериш кола. Ще се качим горе, ще седнем в нея и ще отпътуваме. Ще се смееш — като в деня, в който донесе уредба с музикални дискове…

Отначало баща й седеше, облегнал гръб на колоната, сякаш спи. Но после тялото му започна бавно да пълзи надолу, към локвата засъхнала кръв, сякаш му беше омръзнало да се прави на жив и не искаше повече да заблуждава Саша.

Бръчките, които вечно набраздяваха лицето му, сега се бяха изгладили почти изцяло.

Тя пусна ръката му и му помогна да легне по-удобно, покри главата му със скъсано одеяло. Нямаше как да го погребе по друг начин. Да, искаше й се да го занесе на повърхността и да го остави там да лежи, гледайки небето, което все някой ден щеше да се изчисти отново. Но много по-рано тялото му би станало плячка на скитащите горе вечно гладни твари.

А на тяхната станция никой нямаше да го докосне. От загиналите южни тунели не се очакваше опасност — в тях бяха оцелели само летящите хлебарки. На север участъкът прекъсваше, излизайки на ръждясалия и полуразрушен мост с единствен оцелял коловоз.

Там, отвъд моста, имаше хора, но на никого от тях нямаше да му хрумне да го прекоси просто от любопитство. Всички знаеха, че от другата страна започваше изпепелена пустош, на чийто край има станция с двама обречени заточеници.