Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Когато си само на двайсет и пет и командваш най-силната армия в обозримата част на света, е трудно да се отървеш от усещането, че твоите заповеди могат да накарат земята да спре да се върти. Но за да отнемаш живота на хората, не е необходимо голямо могъщество. Виж, да се дарява живот на умрелите — това не е възможно за никого.

Лично имаше възможността да се убеди в това — жена му умря от туберкулоза и той беше безсилен да я спаси. От този момент нататък нещо в него се пречупи.

Тогава Саша едва бе навършила четири, но помнеше добре майка си. Помнеше и страшната, тунелна пустота, която остана, след като майка й си отиде. Близостта на смъртта се разтвори като бездънна пропаст в малкия й свят и тя често поглеждаше надолу. Краищата на пропастта се срастваха много бавно. Изминаха две или три години, преди да престане да вика майка си насън.

А баща й понякога все още я викаше.

Може би Омир не се беше заловил за делото по правилния начин? Ако героят на епоса не искаше да се яви при него, може би трябваше да се започне с неговата бъдеща възлюбена? Да го подмами с нейната красота и свежест?

Отначало предпазливо да опише нейните линии и тогава сам ще се появи от небитието, за да се срещне с нея? За да бъде любовта им съвършена, той ще е длъжен да я допълва идеално със себе си, следователно трябва да се появи в поемата вече готов, завършен.

Със своите грапавини, своите мисли те ще си подхождат точно като отломките от разбитите витражи на „Новослободска“. Та нали те също някога са били едно цяло и затова са обречени да се свържат отново… Омир не виждаше нищо лошо в това да открадне този сполучлив сюжет от отдавна починалите класици.

Но решението само изглеждаше просто — създаването на жива девойка от хартия и мастило се оказа непосилна задача за Омир. А и едва ли той би могъл да говори убедително за чувствата.

Настоящият му съюз с Елена беше изпълнен със старческа нежност, но те се бяха срещнали твърде късно, за да се обичат, без да се обръщат към миналото. На тази възраст човек не се стреми да задоволи страстта си, а се бори срещу самотата.

Истинската и единствена любов на Николай Иванович беше погребана на повърхността. За изминалите десетилетия всичките й детайли, освен един, бяха избледнели и се бяха заличили и той вече не можеше да пише романа от собствен опит. Освен това в онези отношения нямаше никакъв героизъм.

В деня, в който върху Москва се изля ядреният порой, на Николай му предложиха да стане машинист на мотриса вместо пенсиониралия се Серов. Заплатата му щеше почти да се удвои, а преди повишението му даваха няколко дни отпуска. Той се обади на жена си, тя обяви, че ще изпече ябълков пудинг и излиза да купи шампанско, като ще вземе и децата да се разходят.

Обаче той трябваше да си довърши смяната.

Николай Иванович влезе в кабината на влака като негов бъдещ капитан, щастливо женен и намиращ се в самото начало на тунела, водещ към чудна, сияеща перспектива. За следващия половин час той остаря с двайсет години. На последната спирка Николай пристигна като съсипан, несемеен бедняк. Може би затова всеки път, когато видеше пред себе си запазил се по чудо влак, го обземаше желанието да заеме полагащото му се място на машиниста, като домакин да погали панела с приборите, да погледне паяжината на тюбингите през предното стъкло. Да си въобрази, че мотрисата все още може да бъде поправена.

Че може да даде заден ход.

… Бригадирът сигурно създаваше около себе си особено поле, което отблъскваше от него всякакви опасности. И той, изглежда, знаеше за това. Пътят до „Нагорна“ им отне по-малко от час. Линията не му оказваше никаква съпротива.

Омир винаги беше усещал, че разузнавачите и търговците от „Севастополска“, както и всички останали обикновени хора, осмеляващи се да влизат в тунелите, са чужди организми в метрото. Микроби, попаднали в кръвоносната му система. Достатъчно беше да излязат извън пределите на станцията и въздухът около тях се възпаляваше, реалността се пропукваше и сякаш отникъде се появяваха невъобразими създания, които метрото изправяше срещу човека.

Но Хънтър не беше чуждо тяло в тъмните участъци, той не предизвикваше възмущението на Левиатана, по чиито вени пътешестваха. Понякога бригадирът гасеше фенера и се превръщаше в част от сгъстената тъмнина, изпълнила тунела. Тогава сякаш го подхващаха невидими потоци и го понасяха напред с двойно по-голяма скорост. Омир, който бързаше колкото може зад бригадира, започваше да му крещи с всичка сила и Хънтър, сякаш опомнил се, спираше и го изчакваше.