Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Ако не беше Хънтър, който не спря повече нито за секунда до самата „Нагатинска“, Омир би изразходвал тройно повече време за този път. Той никога не би рискувал да се носи толкова самоуверено през тези тунели.

На отряда им му се наложи да плати страшна цена за транзита през „Нагорна“ — но двама от тримата се спасиха. Ако Омир и Ахмед не се бяха заблудили в мъглата, щяха да оцелеят и тримата. Цената беше не по-висока от обичайната — нито на „Нахимовски проспект“, нито на „Нагорна“ не стана нещо, което не се е случвало там по-рано.

Значи проблемът е в участъците, водещи към „Тулска“? Сега те бяха притихнали, но тишината беше напрегната, не предвещаваше нищо добро. Да, Хънтър усещаше опасността на стотици метри, знаеше какво може да очаква на станции, където никога не е бил, но дали нямаше да го предаде интуицията му по тези места — така, както бе подвела преди това десетина възможно най-опитни бойци?

Може би ключът към загадката се криеше именно в „Нагатинска“, към която се приближаваха с всяка измината крачка? Омир потисна с усилия тази мисъл и се опита да си представи какво би могло да ги очаква на станцията, която по-рано той толкова много обичаше. Старецът, който се забавляваше, колекционирайки митове, лесно можеше да си въобрази, че на „Нагатинска“ се е установило легендарното Сатанинско посолство или че са я изгризали плъхове, мигриращи в търсене на храна по собствени, недостъпни за хората тунели.

Да, ако старецът се беше озовал в тези участъци сам, щеше да се движи доста по-бавно, но в никакъв случай не би се върнал назад. За годините, прекарани на „Севастополска“, той се бе отучил да се бои от смъртта. Омир тръгна на това пътешествие добре знаейки, че то може да стане последното му приключение, и беше напълно готов да му отдаде цялото останало му време.

Само половин час след срещата с чудовищата на „Нагорна“ той вече не помнеше своя ужас. Нещо повече, когато се вслушаше в себе си, започваше да долавя на дъното на душата си неясно, плахо раздвижване — някъде там се зараждаше, или се пробуждаше, онова, което толкова бе желал и за което толкова се беше молил. Това, което търсеше в най-опасните походи, след като не можеше да го открие вкъщи.

Сега имаше много основателна причина с всички сили да отбягва смъртта. Можеше да си я позволи едва след като завършеше работата си.

Последната война беше по-яростна от всяка от предишните и затова приключи за броени дни. От времето на Втората световна война се бяха сменили три поколения, последните й ветерани бяха заспали вечния си сън и в спомените на живите не бе останал истински страх от войната. От масово безумие, лишаващо милиони хора от човешкото в тях, тя отново се беше превърнала в стандартен политически инструмент. Залозите растяха прекалено бързо, просто не достигаше време за вземането на правилните решения. Табуто върху използването на ядрени бойни глави се оказа нарушено между другото, с лека ръка — просто пушката, увиснала на стената в първо действие, все пак беше стреляла в предпоследното. И вече нямаше значение кой е натиснал сакралния бутон пръв.

Всички големи градове на Земята се превърнаха едновременно в руини и пепел. Малкото, които бяха защитени от противоракетен щит, също загинаха, макар и на вид да оставаха почти непокътнати: високата радиация, бойните отровни вещества и бактериологичното оръжие изтребиха населението им. Крехката радиовръзка, установила се между шепите оцелели, се прекъсна окончателно само след няколко години и от този момент нататък за обитателите на метрото светът свършваше след пограничните станции на обитаемите линии.

Земята, която преди това изглеждаше добре изучена и тясна, отново се превърна в онзи безбрежен океан от хаос и забрава, какъвто е била в древността.

Дребните островчета на цивилизацията едно след друго се срутваха в неговата бездна; лишен от нефт и електричество, човекът стремително подивяваше.

Настъпи епоха на безвремие.

Учените цели векове грижливо бяха възстановявали тъканта на историята от късчета намерени папируси и пергаменти, отделни части от кодекси и книги. С изобретяването на печата, с появата на вестниците това платно продължаваше да се тъче от вестникарските хроники с помощта на типографските машини. В летописите от последните два века нямаше бели петна — всеки жест и всяко междуметие на онези, които решаваха съдбата на света, грижливо се документираше. И изведнъж всички печатници по света внезапно бяха разрушени или изоставени завинаги.