Дмитрий Глуховски - Метро 2034

… Той отново стоеше пред редиците на своите бойци, държащи калашниците си пред себе си — в тази ситуация му оставаше единствено да се застреля с полагащия му се заради чина му офицерски „Макаров“. Освен двайсетината войници с автомати зад гърба му на станцията не бяха останали други верни му хора.

Тълпата шумеше, увеличаваше се, десетки ръце клатеха загражденията; нестройните викове, подчинявайки се на замахванията на невидима за него диригентска пръчка, прерастваха в хор. Засега искаха само оставката му, но след минута вече щяха да се нуждаят и от главата му.

Това не беше стихийна демонстрация, тук действаха изпратени отвън провокатори. Вече нямаше смисъл да се опитва да ги открие и да ги ликвидира един по един. Единственото, което можеше да направи сега, за да спре метежа и да задържи властта, беше да нареди да се открие огън по тълпата. Още не беше късно.

Пръстите му стискаха невидимата ръкохватка, зениците се въртяха неспокойно под подпухналите клепачи, устните се помръдваха, давайки нечути заповеди. Черната локва, в която той лежеше, се увеличаваше с всяка изминала минута — сякаш се хранеше с отиващия си живот.

— Къде са те?!

Изтръгнат от тъмното езеро на забравата, Омир започна да се дърпа като хванат на куката костур, конвулсивно поемайки си въздух и вперил объркан поглед в бригадира. Мътните грамади на сумрачните циклопи, стражите на „Нагорна“, все още се тълпяха отпреде му и протягаха към него дългите си многофалангови пръсти, способни без усилие да изтръгнат краката му или да строшат ребрата му. Те обкръжаваха стареца всеки път, когато той затвореше очи, и бавно, неохотно се разпръсваха, когато погледнеше отново.

Омир се опита да скочи, но чуждата ръка, едва стискаща рамото му, отново се превърна в стоманената кука, която го бе изтеглила от кошмара. Старецът постепенно успокои дишането си и фокусира погледа си върху изсеченото лице, върху тъмните очи, светещи с металически блясък… Хънтър! Жив? Старецът предпазливо обърна глава наляво, после надясно, страхувайки се да не открие, че отново е на омагьосаната станция.

Не, те се намираха насред пуст, чист тунел — мъглата, застлала подстъпите към „Нагорна“, почти не се виждаше оттук. Изглежда, Хънтър го беше мъкнал поне половин километър, озадачено съобрази Омир. Успокоен, той омекна и повтори за всеки случай:

— Къде са те?

— Няма ги тук. В безопасност си.

— Тези създания… Те са ме нападнали? Зашеметили са ме? — Старецът се намръщи, потривайки цицината на темето си.

— Аз те ударих. Наложи се — за да прекратя истерията ти. Можеше да ме уцелиш.

Хънтър най-накрая разтвори менгемето на пръстите си, тежко се изправи и плъзна ръка по широкия офицерски колан. На срещуположната страна на кобура със „стечкина“ беше закачен кожен калъф с неизвестно предназначение. Бригадирът щракна някакъв бутон по него и измъкна отвътре плоска медна манерка. Разклати я, отвори я и без да предложи на Омир, отпи голяма глътка. Присви очи за секунда, сякаш от удоволствие… Старецът усети лек хлад, когато видя, че лявото око на бригадира не може да се затвори дори отчасти.

— А къде е Ахмед? Какво се случи с Ахмед? — спомни си Омир и отново се разтрепери.

— Умря — отвърна равнодушно бригадирът.

— Умря… — повтори послушно след него старецът.

Когато чудовището изтръгна приятеля му от ръцете му, той разбра: никой не може да се измъкне жив от тези нокти. На Омир просто му беше провървяло, че „Нагорна“ не бе избрала него. Старецът се огледа още веднъж — не можеше да повярва толкова бързо, че Ахмед е изчезнал завинаги. Погледна дланта си — раздрана и кървяща. Не можеше да издържа. Не му стигаше въздух.

— А Ахмед знаеше, че е обречен — изрече тихичко той. — Защо взеха точно него, а не мен?

— В него имаше много живот — отговори бригадирът. — Те се хранят с човешки живот.

— Това не е справедливо — поклати глава старецът. — Той имаше малки деца, има за какво да живее! А аз съм си изпял песента…

— А ти би ли ял мъх? — отсече Хънтър, рязко изправяйки Омир на крака. — Хайде, тръгваме. Няма време.

Ситнейки подир преминалия в тръс Хънтър, старецът се чудеше как се получи така, че двамата с Ахмед се върнаха в „Нагорна“. Като хищна орхидея станцията ги беше замаяла със своите изпарения и ги бе примамила обратно към себе си. Омир можеше да се закълне, че нито веднъж не са обръщали посоката на движение. Вече беше готов да повярва в изкривяването на пространството, за което толкова обичаше да разказва на лековерните си колеги по патрул, но всичко се оказа значително по-просто. Старецът се спря и се плесна по челото: на няколкостотин метра след „Нагорна“ имаше коловоз за разминаване между левия и десния тунел. Той завиваше встрани под малък ъгъл и докато се движеха пипнешком, първо бяха излезли на паралелната линия, а после — когато стената бе изчезнала — погрешно бяха завили към станцията. „Никаква мистика“, помисли си неуверено Омир. Трябваше да си изясни още нещо обаче.