Дмитрий Глуховски - Метро 2034

— Ти тръгвай — отрони обречено Ахмед. — Аз съм този, който й е нужен. Ти не знаеш, ти рядко идваш тук.

— Стига си говорил глупости! — изрева му старецът, без сам да е очаквал това. — Просто сме се объркали в мъглата. Хайде да тръгваме отново.

— Не можем да си отидем. Колкото и да бягаш, ако си с мен, ще се върнеш пак тук. Но ако си сам, ще успееш да се промъкнеш. Тръгвай, моля те.

— Край, стига толкова! — Омир хвана Ахмед за китката и го помъкна подир себе си, към тунела. — След час ще ми благодариш!

— Предай на моята Гуля… — започна спътникът му.

И невероятна, чудовищна сила го изтръгна от ръката на Омир — рязко нагоре, в мъглата, в небитието. Той не успя дори да извика — просто изчезна, сякаш за миг се е разпаднал на атоми, сякаш никога не е съществувал. Старецът закрещя ужасено, като обезумял, въртейки се в кръг и пилеейки пълнител след пълнител от скъпоценните патрони.

После върху тила му се стовари съкрушителен удар, какъвто би могъл да нанесе само някой от местните демони, и вселената колабира.

Саша изтича до прозореца и го отвори, пускайки вътре свежия въздух и плахата светлина. Дървеният перваз висеше над бездънна пропаст, запълнена с нежна утринна мъгла. С първите лъчи на слънцето тя щеше да се разсее и от прозореца нямаше да се вижда само дълбокият дол, но и обраслите с борове далечни планински гънки, стелещите се между тях зелени ливади, кибритените кутийки на разхвърляните из долината дървени къщурки и гилзите на камбанариите.

Ранното утро беше нейното време. Тя предчувстваше изгрева и изпреварваше слънцето, събуждайки се половин час по-рано, за да успее да се изкачи на върха. Зад тяхната колиба — малка, но чиста до блясък, топла и уютна — нагоре по склона се виеше като змия камениста пътека, от двете страни на която имаше яркожълти цветя. Дребните камъчета под краката се плъзгаха надолу и за няколкото минути до планинския връх Саша понякога успяваше да падне няколко пъти и да ожули коленете си.

След кратък размисъл тя изтри с ръкав перваза, влажен от диханието на нощта. Беше сънувала нещо мрачно, лошо, зачеркващо целия неин настоящ безгрижен живот, но остатъците от неспокойните видения се бяха изпарили с първия допир на лекия прохладен вятър до кожата й. И сега я мързеше да си спомня какво толкова я бе разстроило в съня й. Трябваше да бърза към върха, да поздрави слънцето, а после да бърза към къщи надолу по пътечката — за да направи закуска, да събуди баща си и да подготви раницата му за из път.

А после, през целия ден, докато той ловува, Саша щеше да остане самичка и до вечеря можеше да гони тромавите водни кончета и летящите хлебарки сред цветята на поляната, жълти като линолеума във вагоните.

Тя мина на пръсти през скърцащите дъски на пода, открехна вратата и тихичко се засмя.

Вече от няколко години бащата на Саша не беше виждал толкова щастлива усмивка на лицето й и никак не му се искаше да я буди. Кракът му бе отекъл и вдървен, кръвта изобщо не искаше да спира. Говореше се, че раните от ухапвания на скитащи кучета не зарастват…

Да я повика? Но той не се беше прибирал вкъщи повече от денонощие — преди да тръгне към гаражите, реши да се отбие до един панелен термитник на разстояние два квартала от станцията, изкатери се до шестнайсетия етаж и там изгуби съзнание. През цялото това време Саша не беше мигнала — дъщеря му никога не заспиваше, докато той не се върне от „разходката“. „Нека да си отдъхне — помисли си той. — Нищо няма да ми стане.“

Искаше му се да знае какво точно сънува тя в момента. Той самият, кой знае защо, не успяваше да изпадне в забрава дори в съня си. Само много рядко подсъзнанието му отпускаше по няколко часа пребиваване в безметежната младост. Обикновено му се налагаше да скита сред познатите мъртви къщи с изтърбушени вътрешности и за хубави сънища смяташе тези, в които неочаквано му се удаваше да намери недокоснат апартамент, пълен с оцелели чудеса на техниката и с книги.

Когато заспиваше, се молеше да попадне в миналото. Мечтаеше си да се озове ако не по-надалеч, то поне във времето, когато току-що бе срещнал майката на Саша, едва двайсетгодишна, пък командваше гарнизона на станция. Станция, която тогава се струваше на всичките й жители само временен пристан, а не обща барака в каторжнически рудник, където излежават доживотна присъда.

Но вместо това се озова в по-близко минало. Във водовъртежа от събития с петгодишна давност. В деня, решил съдбата му — и което е още по-страшно, съдбата на дъщеря му. В разума си се бе примирил и с поражението си, и с изгнанието, но му беше достатъчно да задреме и сърцето му веднага започваше да иска реванш.