Дмитрий Глуховски - Метро 2034

„Надишал се е“, помисли си Омир.

И в този момент улови нещо с крайчеца на окото си… Гигантско, превило се под твърде ниския, четириметров таван на станцията, невъобразимо пъргаво за огромните си размери, изскочило от мъглата на самата граница на видимостта и гмурнало се обратно, преди старецът да успее да насочи автомата към него.

Омир безпомощно се огледа за бригадира.

Той не се виждаше никъде.

— Всичко е наред. Не се бой — утешаваше я баща й, като спираше за отдих между думите. — Знаеш… Някъде в метрото има хора, които в момента са в много по-голяма опасност…

Той опита да се усмихне — получи се зловещо, сякаш челюстта се е откъснала от черепа. Саша се усмихна в отговор, но по острата скула, омазана в сажди, се спусна солена капчица. Ако не друго, баща й поне беше дошъл на себе си — след няколко дълги часа, през които тя бе успяла да обмисли всичко.

— Този път беше съвсем неуспешно, съжалявам — говореше той. — Все пак реших да достигна до гаражите. Оказа се далечко. Намерих един недокоснат. Катинар от неръждаема стомана, омаслен. Не успях да го счупя, прикрепих заряд, последния. Надявах се да има кола, резервни части. Отварям — празно. Абсолютно нищо. Защо са го заключили, гадовете? А толкова силно изгърмя… Молех се никой да не е чул. Излизам от гаража — наоколо кучета. Мислех си, че това е краят… Мислех, че е краят…

Баща й затвори очи и млъкна. Разтревожена, Саша го хвана за ръката, но той, без да отваря очи, едва забележимо поклати глава — не се тревожи, всичко е наред. Не му стигаха силите дори да говори, а искаше да докладва, чувстваше нужда да обясни защо се е върнал с празни ръце, защо близката седмица, докато се изправи на крака, ще им бъде много трудно. Не успя да изпълни намерението си — потъна в сън.

Саша провери превръзката около разкъсания му пищял, която вече беше мокра от черната кръв, и смени компреса му. Изправи се, приближи се до клетката на плъха, открехна вратичката. Зверчето погледна недоверчиво навън, понечи да се скрие, но после прояви снизходителност към Саша и все пак излезе на платформата, за да се разтъпче. Плъхската интуиция никога не подвеждаше — в тунелите всичко беше спокойно. Успокоена, девойката се върна към леглото.

— Ти непременно ще се оправиш, ще ходиш навън отново — шепнеше тя на баща си. — И ще намериш гараж, в който ще има цяла кола. И двамата ще се качим заедно, ще седнем в нея и ще си заминем оттук. През десет станции, през петнайсет. Там, където не ни познават, където ще бъдем чужденци. Където никой няма да ни мрази. Ако изобщо някъде съществува такова място…

Тя му преразказваше вълшебната приказка, която бе чувала толкова пъти от него. Повтаряше я дума по дума и сега, произнасяйки тази стара бащина мантра, вярваше в нея стократно по-силно. Саша щеше да се грижи за него, щеше да го излекува. На този свят имаше място, където никой нямаше да се интересува от тях.

Място, където можеха да бъдат щастливи.

— Ето го! Там! Гледа към мен!

Ахмед пищеше така, сякаш са го хванали и го влачат; така, както никога не си беше позволявал да крещи. Автоматът отново се обади и млъкна; Ахмед, окончателно изменил на обичайното си спокойствие, трепереше, опитвайки се да мушне в автомата нов пълнител.

— То ме е избрало… Мен…

Някъде наблизо деловито се обади другият автомат, млъкна за секунда и възобнови откосите си, все от по три изстрела. Хънтър все още беше жив, значи им бе останала надежда. Пукотът ту се отдалечаваше, ту се приближаваше, но не беше възможно да се каже дали куршумите намират целта си. Омир, очакващ да чуе разярения рев на раненото чудовище, напразно напрягаше слуха си. Станцията бе потънала в тягостно мълчание; загадъчните й стопани сякаш бяха или безплътни, или неуязвими.

Бригадирът сега водеше странна битка на другия край на перона — там избухваха и угасваха огнените пунктири на трасиращите куршуми. Упоен от схватката с призраците, той обричаше на гибел подопечните си.

Омир успокои дишането си и вдигна глава нагоре. Желанието да направи това го преследваше няколко дълги секунди и той най-накрая предпазливо му се поддаде. Усещаше върху себе си нечий студен, потискащ поглед — с кожата си, с темето, с косата си — и не можеше повече да се противопоставя на предчувствията си…

… Под самия таван, високо над тях, в мъглата се рееше глава. Толкова огромна, че Омир не осъзна веднага какво вижда пред себе си. Тялото на гиганта си оставаше скрито в мрака на станцията и само чудовищната му муцуна, поклащайки се, беше увиснала над крехките човечета, насочили напред безполезните си оръжия. Съществото не бързаше да ги напада; кой знае защо, им даваше кратка отсрочка.