Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Не беше по силите на Саша да промени нещо. Нея и баща й ги бяха натикали тук, в този ъгъл, и не ги бяха убили по-скоро заради подигравателно любопитство, отколкото от жал. Мислеха, че няма да издържат и седмица, но волята и твърдостта на баща й се оказаха достатъчни да изкарат години. Мразеха ги и ги презираха, но редовно ги хранеха — не безплатно, разбира се.

В почивките между походите, в онези редки минути, когато двамата седяха около мижавия димящ огън, баща й обичаше да разказва за доброто старо време. Защото вече от няколко години беше осъзнал, че е безсмислено да се самозалъгва — той нямаше бъдеще. Затова пък миналото никой не можеше да му го отнеме.

„По-рано очите ми бяха със същия цвят като твоите — разказваше баща й. — Цветът на небето…“

И на Саша й се струваше, че помни тези дни — дни, в които той все още нямаше на шията си огромен тумор, когато очите му още не бяха изгубили цвета си и бяха толкова ярки, колкото и нейните сега.

Когато баща й казваше „цветът на небето“, той, разбира се, имаше предвид лазурното небе, все още живо в паметта му, а не този пурпурен облачен небосвод, под който се озоваваше, когато нощем се качеше на повърхността. Не беше виждал дневната светлина поне от двайсет години. Саша не я бе виждала никога. Само в сънищата, но нима можеше да знае дали си я представя правилно? Прилича ли на нашия свят светът, който виждат в сънищата си слепите по рождение хора? И дали те виждат поне в съня си?

Когато малките деца зажумят, си мислят, че светът потъва в мрак. Мислят си, че всички около тях са също толкова слепи, както и те. „В тунелите човек е безпомощен и наивен като тези деца“, мислеше си Омир. Той можеше колкото си ще да се смята за повелител на светлината и мрака, щракайки с фенерчето си, но дори най-непроницаемата тъмнина наоколо можеше да се окаже пълна с наблюдаващи очи. И сега, след срещата с лешоядите, тази мисъл не го напускаше. Трябваше да се отвлече от нея.

„Колко е странно, че Хънтър не знаеше какво да очаква на «Нахимовски»“, помисли си Омир. Когато бригадирът се появи за пръв път на „Севастополска“ преди два месеца, никой от патрулните не успя да обясни как човек с такова могъщо телосложение е могъл да преодолее незабелязан всички постове, разположени по северните тунели. Добре че командирът на периметъра така и не поиска обяснения от дежурните.

Но ако Хънтър не беше попаднал на „Севастополска“ през „Нахимовски проспект“, тогава откъде бе дошъл? Останалите пътища към голямото метро отдавна бяха отрязани. Изоставената Каховска линия, в чиито тунели по разбираеми причини вече дълги години никой не беше виждал жива твар, се изключваше. „Чертановска“? Смешно е да се предположи, че дори толкова умел, безпощаден боец би сполучил да се промъкне сам през прокълнатата станция, а и нямаше как да попадне там, без преди това да се мерне в „Севастополска“.

След като изключи юг и запад, на Омир не му остана да допусне нещо друго, освен че тайнственият посетител е дошъл в станцията им отгоре. Разбира се, всички известни входове и изходи към повърхността бяха грижливо запречени и се наблюдаваха, но… Той би могъл например да отвори някоя вентилационна шахта. Севастополци не очакваха, че сред изпепелените руини на панелните многоетажни блокове все още може да се намери някой достатъчно разумен, за да изключи алармената им система.

Безкрайната шахматна дъска на микрорайоните, прорязана от отломките на падналите върху града бойни глави, много отдавна беше опустяла, изоставена от последните играчи преди десетилетия. Онези уродливи, плашещи фигури, които сега пълзяха върху нея, разиграваха нова партия, вече по свои правила. Човекът не можеше дори да мечтае за реванш.

Кратките излизания в търсене на нещо що-годе ценно, което още не е изгнило за повече от двайсет години, тези трескави и плахи опити за мародерства в собствените домове бяха единственото, за което хората имаха сили. Оковани в ризниците за радиационна защита, сталкерите се качваха на повърхността, за да претършуват за стотен път скелетите на най-близките панелки от времето на Хрушчов, но никой не се решаваше да влезе в решителна битка с настоящите им обитатели. Можеха единствено да им се озъбят, да излаят един автоматен откос и да изчакат в оцапаните от плъховете апартаменти опасността да премине — а сетне да хукнат стремглаво към спасителния вход обратно в подземията.

Старите карти на столицата отдавна бяха изгубили всякаква връзка с действителността. Там, където по-рано са се простирали многокилометрови булеварди, сега можеха да зеят пропасти или да се чернеят непроходими храсталаци. Жилищните квартали можеха да са се сменили с тресавища или с обгорени голи полета. Най-отчаяните сталкери се осмеляваха да изследват повърхността в радиус един километър от родните дупки, останалите се задоволяваха със значително по-малко.