Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Но що за желания бяха това?

Нечуваната гибел на двамина от стадото разтърси останалите трупоядци. Усетили прясна смърт, дори най-смелите и най-ленивите от тях се махнаха от перона, тихичко и хрипкаво скимтейки. Натъпкаха се в двете мотриси, струпаха се на вратите и прозорците на вагоните и притихнаха.

Тварите не проявяваха злоба или желание да отмъстят, да отразят нападението. Достатъчно беше отрядът да напусне станцията и те незабавно щяха да изядат убитите си събратя. „Агресията е присъща на ловците — помисли си Омир. — Тези, които се хранят с мърша, не се нуждаят от нея, както нямат и необходимост да убиват. Всичко живо рано или късно умира само. Когато умре, то така или иначе ще стане тяхна храна. Необходимо е просто да почакат.“

В светлината на фенера през мръсните зеленикави стъкла се виждаха прилепените към тях отвратителни муцуни, криво скроените тела, ноктестите ръце, неспокойно опипващи вътрешността на този сатанински аквариум. В абсолютно безмълвие стотиците чифтове мътни очи непрестанно следяха преминаващия през станцията отряд и главите на създанията се завъртаха в изумителен синхрон.

Въпреки приближаващия час за разплата Омир така и не успя да се накара да повярва нито в Бога, нито в дявола. Но ако Чистилището съществуваше, според стареца то би имало точно този вид. Сизиф е бил обречен да се бори с гравитацията, Тантал е бил осъден на мъката да не може да утоли жаждата си. А на последната станция на Чистилището Омир го очакваше измачканата униформа на машинист и тази чудовищна призрачна мотриса с отвратителни пътници гаргойли, подигравка на отмъстителните богове. И когато композицията потегли, ще я сполети участта, описана в една от старите легенди за метрото — тунелът ще се превърне в мьобиусова лента, в дракон, захапал опашката си. И мотрисата ще обикаля до безкрай…

Хънтър престана да се интересува от тази станция и от обитателите й. Отрядът преодоля останалата част от залата с бърза крачка: Ахмед и Омир едва успяваха да следват бригадира.

На стареца му се искаше да се обърне, да закрещи, да стреля — да подплаши тази нагла сган, да прогони тежките си мисли. Но вместо това той ситнеше подир Хънтър, навел глава и съсредоточен да не настъпи нечии гниещи останки. Ахмед също се умърлуши и потъна в мислите си. Вече никой не си и помисляше да се оглежда наоколо.

Петното светлина от фенера на Хънтър неспирно летеше насам-натам, сякаш следваше невидим акробат под купола на този зловещ цирк, но и бригадирът вече не обръщаше внимание на това, което попадаше в лъча.

А там за частица от секундата се мярнаха и моментално изчезнаха в мрака, незабелязани от никого, прясно оглозгани кости и явно човешки череп, по който все още имаше месо. Наблизо бяха захвърлени като безполезна черупка стоманена войнишка каска и бронежилетка.

Изтърканият зелен шлем бе маркиран с бял шаблонен надпис: „Севастополска“.

— Татко… Татко, аз съм — Саша!

Тя внимателно разхлаби брезентовото ремъче, стегнато върху страшно подутата брадичка, и свали каската на баща си. Зарови пръсти в изпотените му коси, подхвана гумата, смъкна и хвърли настрани противогаза, подобен на спаружен сив скалп. Гърдите му се повдигаха тежко, пръстите стържеха по гранита, безцветните му очи се бяха вторачили в нея, без да мигат. Той не отговаряше.

Саша подложи под главата му раницата и се хвърли към вратата. Облегна хилавото си рамо на огромното й крило, пое си дълбоко дъх и изскърца със зъби. Многотонният железен блок неохотно поддаде, плъзна се и с въздишка застана на мястото си. Саша дрънна резето и се свлече на пода. Само за минута, за една минута — да успокои дишането си, и веднага ще се върне при него.

Всеки нов поход струваше на баща й все по-скъпо и оскъдната плячка, с която се връщаше, не можеше да компенсира изразходваните сили. Заради тези излизания той харчеше не дни, а седмици и месеци от остатъка от живота си. Принудително прахосничество: ако останеха без нищо за продажба, нямаше да има какво да направят, освен да изядат питомния си плъх, единствения на тази опасна станция, а после да се застрелят.

На Саша й се искаше да отмени баща си. Толкова пъти го беше молила за респиратора, за да се качи сама на повърхността, но той оставаше непреклонен. Сигурно знаеше, че ползата от прокъсания противогаз с отдавна затлачен филтър е не по-голяма, отколкото от всеки друг талисман. Но никога не си го признаваше. Лъжеше, че умее да чисти филтри, лъжеше, че се чувства добре дори след многочасова „разходка“, лъжеше, че просто иска да бъде сам, когато се боеше, че тя ще види как той повръща кръв.