Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Най-накрая лъчът напипа нещо… Изтри мрака от сляпо вторачилите се в нищото разбити фарове, от прашните предни стъкла, от упорито нежелаещия да ръждясва син корпус… Пред тримата се намираше първият вагон на мотриса, която като гигантска тапа беше запушила гърлото на тунела.

Влакът беше отдавна и безнадеждно мъртъв, но всеки път при вида му на Омир му се искаше като на малко дете да се качи в опустошената кабина на машиниста, да погали клавишите на панела за управление, да затвори очи и да си представи, че отново се носи на пълна скорост по тунелите, увлякъл след себе си гирлянда от яркоосветени вагони, пълни с хора — четящи, дремещи, зяпащи рекламите или опитващи се да разговарят, надвиквайки шума на двигателите…

„В случай на подаване на сигнал «Атом» се придвижете към най-близката станция, там станете и отворете вратите. Съдействайте на силите на гражданската отбрана и армията при евакуирането на пострадалите и херметизирането на станциите на метрополитена…“

Инструкциите за това какво трябва да правят машинистите в деня на Страшния съд бяха прости и ясни. И бяха изпълнени навсякъде, където това се бе оказало възможно. Повечето композиции, застинали при платформите на станциите, бяха потънали в летаргичен сън и постепенно бяха разграбени за резервни части от жителите на метрото, на които вместо обещаните няколко седмици им се беше наложило да останат в това убежище цяла вечност.

На някои места ги бяха запазили и заселили, но на Омир, който винаги бе виждал в мотрисите някаква одушевена същност, това му се струваше кощунство — все едно да направи чучело от трупа на любимата си котка. На местата, негодни за обитаване — като „Нахимовски проспект“, — композициите си стояха, оглозгани от времето и вандалите, но все още цели.

Омир изобщо не можеше да откъсне поглед от вагона, а в ушите му, като заглушаваше шумоленето и съскането, все по-гръмко звучащи откъм станцията, виеше призрачна сирена за тревога, предавайки никога нечутия до онзи ден сигнал: един дълъг и два кратки интервала — „Атом“!

… Протяжно скърцане на спирачките и объркано обръщение към вагоните: „Уважаеми пътници, по технически причини мотрисата не може да продължи нататък“… Нито мънкащият в микрофона машинист, нито самият Омир, неговият помощник, не могат все още да осъзнаят каква безизходност навяват тези стандартни за ситуацията думи.

Натегнато скърцане на херметичните врати, завинаги разделящи света на живите от света на мъртвите. По инструкция вратите трябва да се залостят не по-късно от шест минути след подаването на сигнала за тревога, независимо от това колко хора са останали от другата страна на живота. Същата инструкция препоръчва да се стреля по всеки, който възпрепятства затварянето.

Ще бъде ли способно сержантчето, охраняващо станцията от бездомните и пияните, да стреля в корема на мъжа, опитващ се да задържи огромната желязна грамада, за да успее да дотича съпругата му, счупила тока на обувката си? Дали застаналата до бариерата безцеремонна лелка с униформена шапка, която през целия си трийсетгодишен стаж в метрото е усъвършенствала само две изкуства — да не пуска хората и да надува свирката, — ще съумее да не пропусне задъхващ се старец с вехта лента ордени? Инструкцията отреждаше само шест минути за превръщането на хората в механизми. Или в чудовища.

… Писъци на жени и възмутени викове на мъже, панически детски ридания. Пистолетни изстрели и грохот от автоматични откоси. Звучащи от всеки високоговорител призиви да се запази спокойствие, прочетени от безстрастен металически глас; гласът е на запис, защото нито един човек, осъзнаващ какво се случва, не би могъл да се овладее и да каже такова нещо просто така… Равнодушно. „Не се поддавайте на паниката“… Плач, молби…

Отново стрелба.

И точно шест минути след тревогата, минута преди Армагедон — погребалното звънтене на спускащите се секции на херметични врати. Отчетливо щракане на ключалките. Тишина.

Като в гробница.

… Наложи се да заобикалят вагона покрай стената — машинистът бе натиснал спирачките прекалено късно. Може би се беше разсеял от случващото се в момента на перона… Качиха се горе по чугунена стълбичка и след миг вече стояха в невероятно просторна зала. Никакви колони, само полукръгъл свод с яйцевидни вдлъбнатини под осветителните тела. Огромен свод, обхващащ и платформата, и двете линии заедно със стоящите на тях мотриси. Невероятно изящество на конструкцията — простичка, лека, лаконична… Стига да не гледаш надолу, в краката си, или пред себе си.