Дмитрий Глуховски - Метро 2034

След загубата на приятеля и вследствие допира до забранени знания бе редно и Коля да се изплаши и да избяга, да зареже тази работа и да си намери друга. Но се получи така, че с течение на времето неговият брак по сметка с метрото прерасна в страстен роман. Преситил се от разходките пеша из тунелите, той премина през обреда на повишението му в помощник-машинист, чрез което се издигна в сложната йерархия на метрополитена.

И колкото по-отблизо се запознаваше с това ново чудо на света, с този будещ носталгия по античността лабиринт, с този безстопанствен циклопски град, с това отражение на първообраза му в червеникавокафявата московска почва, толкова по-дълбоко и самоотвержено се влюбваше в него. Този създаден от човешки ръце Тартар 4 4 Античният ад, бездънната пропаст под царството на мъртвите според елинската митология. — Бел.прев. беше безспорно достоен за поезията на истинския Омир или в най-лошия случай — за летящото перо на Суифт, който би видял в него идея, по-силна от Лапута… Но негов таен обожател и неумел певец стана само Коля. Николай Иванович Николаев. Смешно.

Дори и да е възможно да обичаш Господарката на Медната планина 5 5 В преданията на рудничарите, популяризирани от П. П. Бажов — митичната владетелка на изкопаемите богатства на Уралския хребет. — Бел.прев. , как може да обичаш самата Медна планина?! Обаче тази любов, оказала се взаимна, в точния момент отне семейството на Коля, но му спаси живота.

Хънтър се закова на място толкова внезапно, че Омир, заровил се в пухения дюшек на спомените, не успя да се измъкне обратно навреме и се вряза в гърба на бригадира. Хънтър отхвърли стареца от себе си, без да издаде нито звук, и отново застина, навел глава и обърнал към тунела обезобразеното си ухо. Сякаш бе прилеп, той прихващаше някакви доловими само за него вълни и с тяхна помощ чертаеше в ума си картината на заобикалящото ги пространство.

Омир надуши мириса на „Нахимовски проспект“ — мирис, който беше невъзможно да се сбърка с нищо. Бързо бяха стигнали… Дано да не се наложеше да плащат за лекия път дотук. Сякаш дочул мислите му, Ахмед свали автомата от рамото си и щракна с предпазителя.

— Кой е там? — внезапно избуча Хънтър, обръщайки се към стареца.

Омир се усмихна мислено: кой знае кого е довел дяволът тук. Широко отворените врати на „Нахимовски“ засмукваха като водовъртеж най-различни твари. Но тази станция си имаше и постоянни обитатели. Макар и да ги смятаха за безопасни, старецът изпитваше особено чувство към тях — лепкава смесица от страх и погнуса.

— Дребни… Без коса… — опита да ги опише бригадирът и това беше достатъчно за Омир: точно те бяха.

— Трупоядците — изрече тихо той.

От „Севастополска“ до „Тулска“, а може би и в други краища на метрото, тази шаблонна ругатня имаше друго, ново значение. Буквално.

— Хищници ли са? — попита Хънтър.

— Не, ядат мърша — отговори неуверено старецът.

Тези отвратителни създания, приличащи едновременно на паяци и на примати, не рискуваха да нападат открито хората и се хранеха с трупове, които домъкваха от повърхността на обитаваната от тях станция. На „Нахимовски“ се беше настанила голяма глутница от тези същества и всички околни тунели бяха пропити от сладникаво-отвратителната миризма на разложение. На самия Проспект гъстата смрад предизвикваше световъртеж, мнозина не издържаха и заради това си нахлузваха противогазите още на подстъпите.

Омир, помнещ превъзходно тази особеност на „Нахимовски“, припряно измъкна от походната си торба намордника на респиратора и си го сложи. Ахмед, който се беше приготвил за пътуването на бърза ръка, го погледна със завист и прикри лицето си с ръкав: носещите се откъм станцията изпарения постепенно ги обгръщаха, побутвайки ги, гонейки ги от местата им.

Хънтър сякаш не усещаше нищо.

— Нещо отровно? Спори? — уточни той, обръщайки се към Омир.

— Само вонята — измуча спътникът му и се намръщи.

Хънтър изгледа изпитателно стареца, сякаш опитвайки се да определи дали онзи не му се подиграва, после сви широките си рамене.

— Нищо особено — каза той и се извърна.

Хвана късия си автомат по-удобно, направи знак на двамата да го последват и тръгна нататък, пристъпвайки меко. След още петдесетина крачки към чудовищната миризма се добави и бърз, неразбираем шепот. Омир изтри от челото си обилно избилата пот и се опита да успокои галопиращото си сърце. Вече бяха съвсем близо.