Дмитрий Глуховски - Метро 2034

— Какво става?!

Омир си рече, че ще запомни за цял живот погледа на патрулния, който се прощаваше с тях на последния северен мост. По този начин се гледа тялото на паднал герой, когато почетният караул със залп му отдава последна почест: с възхищение и тъга. Сбогувайки се завинаги.

Такива погледи не са предназначени за живите. Омир се почувства така, сякаш се е изкатерил по гърчеща се въжена стълбичка до кабината на малък, неспособен да се приземява самолет, превърнат от коварните японски конструктори в адска машина. Соленият вятър шляпа лъчистото имперско знаме, по пистата се суетят механици, бучат съживените мотори, а дебел генерал, в чийто мазен поглед искри самурайска завист, притиска пръсти към козирката си…

— Нещо много си на кеф, а? — навъсено се обърна към замечтания старец Ахмед.

За разлика от Омир той не се стремеше да разузнае пръв какво става на „Серпуховска“. На перона беше останала мълчаливата му жена, хванала с лявата си ръка по-голямото дете, а с дясната предпазливо притиснала към гърдите си мяукащ вързоп.

— Това е като да се изправиш в цял ръст и да предприемеш психическа атака, с гърди срещу картечниците. Един такъв отчаян порив. Очаква ни смъртоносен огън… — опита се да обясни Омир.

— Тези твои атаки неслучайно са ги нарекли така — промърмори Ахмед, поглеждайки назад, към малкото светло петънце в дъното на тунела. — Точно заради такива психари като тебе. Нормален човек няма да тръгне доброволно срещу картечница. Такива подвизи на никого не са притрябвали.

— Разбираш ли каква е работата… — отговори старецът след кратка пауза. — Когато усетиш, че времето ти наближава, се замисляш: успях ли да направя нещо? Ще ме запомнят ли?

— Относно теб — не съм сигурен. А аз имам деца. Те със сигурност няма да ме забравят… Или поне по-големият — добави тежко Ахмед след моментно забавяне.

Засегнатият Омир искаше да отговори язвително, но последните думи на Ахмед го накараха да забрави за войнственото си настроение. Наистина — лесно му беше на него, старият, бездетният, да рискува кожата си, а на младежа до него му предстоеше прекалено дълъг живот, за да мечтае за безсмъртие.

Зад тях остана последният фенер — стъклен буркан с лампа във вътрешността му, обгърната от арматурна решетка и препълнена с обгорели мухи и крилати хлебарки. Хитиновата маса едва забележимо мърдаше: някои от насекомите все още бяха живи и се опитваха да изпълзят, като недоубити осъдени на смърт, хвърлени в общия ров заедно с останалите разстреляни.

Омир неволно се задържа за миг при треперещото, умиращо петънце слаба жълта светлина, която изтръгваше от себе си тази лампа гробница. Пое си въздух и се потопи подир останалите в непрогледния мрак, разлял се от границите на „Севастополска“ до самите подстъпи на „Тулска“. Ако, разбира се, тази станция все още съществуваше.

Навъсената жена с двете деца, която сякаш беше враснала в гранитните плочи на пода, не беше сама на опустялата платформа. Малко по-надалеч, изпровождайки с поглед отдалечаващата се група, бе застинал едноок дебелак с широки рамене, а на крачка зад гърба му тихо говореше с ординареца си прегърбен старец с войнишко яке.

— Остава ни само да чакаме — обобщи Истомин, разсеяно местейки угасналата си цигара от едното крайче на устата си до другото.

— Ти чакай, а аз ще се заема със своите си неща — отговори упорито полковникът.

— Казвам ти, това беше Андрей. Старшият на последните трима, които изпратихме. — Владимир Иванович отново се вслушваше в гласа на телефонната слушалка, който натрапчиво продължаваше да звучи в главата му.

— И сега какво? Може да са го накарали да каже това чрез изтезания. На специалистите са им известни най-различни начини — вдигна вежди старецът.

— Не изглежда да е така — замислено поклати глава началникът. — Да беше чул по какъв начин го казва. Там става нещо друго, нещо необяснимо. Няма да се справим с кавалерийска атака…

— Мога да ти дам обяснение на бърза ръка — увери го Денис Михайлович. — „Тулска“ е превзета от бандити. Устроили са засада, някои от нашите са убили, други са взели за заложници. Не прекъсват електричеството, защото и самите те го ползват, а и не искат да нервират Ханза. Но са прекъснали телефона. Каква е тази история с телефон, който ту работи, ту не работи?

— Гласът му беше един такъв… — продължаваше да си повтаря своето Истомин, сякаш изобщо не го слушаше.