Така че си замълча.
* * *
Вече беше време да тръгва, да събира и да инструктира офицерите, но полковникът продължаваше да седи в кабинета на Истомин, без да обръща внимание на цигарения дим, който обикновено толкова го дразнеше и съблазняваше.
Докато началникът на станцията замислено шепнеше нещо, прекарвайки пръст по старата си карта, Денис Михайлович все се опитваше да разбере: защо му беше нужно всичко това на Хънтър? Зад загадъчната му поява на „Севастополска“, зад желанието му да се засели тук, и най-накрая зад предпазливостта, с която бригадирът се появяваше на станцията — почти винаги с шлем, скриващ лицето му, — можеше да има само едно нещо: Истомин имаше право да смята, че Хънтър наистина бяга от някого. Беше спечелил допълнителни точки, установявайки се на южния блокпост, там вършеше работата на цяла бригада и постепенно бе станал незаменим. Който и сега да поискаше да им го предадат, каквато и награда да предложеха за главата му, нито Истомин, нито самият полковник не биха и помислили да отстъпят.
Укритието беше безупречно. На „Севастополска“ не идваха чужденци, а местните водачи на кервани за разлика от бъбривите пътуващи търговци от другите станции винаги си държаха езика зад зъбите, когато излезеха в голямото метро. В тази мъничка Спарта, вкопчила се в своето късче земя на самия край на света, най-много се ценяха надеждността и свирепостта в боя. И тук умееха да уважават тайните.
Но защо тогава Хънтър беше готов да изостави всичко и да тръгне сам на поход, който Истомин не би имал достатъчно кураж да му възложи? Защо рискуваше да бъде разпознат, тръгвайки към Ханза? На полковника кой знае защо не му се вярваше, че бригадирът наистина се е трогнал от съдбата на изчезналите разузнавачи. А и за „Севастополска“ се сражаваше не от любов към станцията, а заради свои, известни само нему причини.
Може би изпълняваше задача? Това би обяснило много неща: внезапното му пристигане, неговата потайност, упоритостта, с която нощуваше в спалния чувал в тунелите, и най-накрая — решението му незабавно да тръгне към „Серпуховска“. Защото тогава беше помолен да не бъдат уведомявани останалите? От кого можеше да е изпратен, ако не от тях? От кого?
Полковникът с усилие пребори желанието си да се почерпи с една от самоделните цигари на Истомин. Не, не беше възможно. Хънтър — една от опорите на Ордена? Човекът, на когото дължаха живота си десетки, може би и стотици, сред които и самият Денис Михайлович?
„Този човек не би могъл да изпълнява задача на някой друг — предпазливо възрази полковникът сам на себе си. — Но дали Хънтър, върнал се от небитието, е същият този човек?“
И ако все пак изпълнява нечие поръчение… дали сега не е получил някакъв сигнал? Означаваше ли това, че изчезването на оръжейните кервани и тримата разузнавачи не е било случайност, а част от грижливо планирана операция? Но тогава каква е ролята на самия бригадир?
Полковникът рязко тръсна глава, сякаш опитвайки се да отхвърли прилепилите се и бързо набъбнали пиявици на подозренията. Как можеше да мисли такива неща за човека, който го беше спасил? При това до момента Хънтър служеше на станцията безупречно и не даваше никакви поводи за съмнение. И Денис Михайлович, след като си забрани дори наум да нарича Хънтър „шпионин“ и „диверсант“, взе решение.
— Дай по чаша чай и ще отида при момчетата — изрече пресилено бодро той и щракна с пръсти.
Истомин се откъсна от картата и уморено се усмихна. Понечи да посегне към старинния си телефон с шайба, за да повика ординареца си, но в този момент апаратът неочаквано зазвъня сам, карайки двамата да потрепнат и да се спогледат. Не бяха чували този звук от седмица — ако дежурният искаше да доложи нещо, винаги чукаше на вратата, а никой друг не можеше да звъни директно на началника на станцията.
— Истомин слуша — изрече той предпазливо.
— Владимир Иванович… Обаждат се от Тулска — побърза да каже дежурният. — Само че се чува много лошо… Изглежда, нашите… Но ето, връзката…
— Хайде свързвай ме вече, де! — изрева началникът, удряйки масата с юмрук толкова силно, че телефонът жално издрънча.
Телефонистът млъкна изплашено, после в микрофоните нещо изтрака, зашумоля и се чу безкрайно далечен, изкривен до неузнаваемост глас.
* * *
Елена се извърна към стената, криейки сълзите си. Какво още можеше да направи, за да го задържи? Защо той толкова хазартно се хваща за първата възможност да избяга от станцията, скривайки се зад тази толкова изтъркана история за заповедите на началството и наказанията за дезертьорство? Какво ли не беше дала тя от себе си, какво ли не бе направила за тези петнайсет години, за да го отучи! А него отново го теглеше към тунелите, сякаш се надяваше да намери там нещо различно от мрак, пустота и гибел. Какво не му достигаше?
Читать дальше
Конец ознакомительного отрывка
Купить книгу