Дмитрий Глуховски: Здрач

Един поглед върху тях стигаше, да се разбере, че са извадени от книга, не изтръгнати, а именно внимателно извадени; разрезите на краищата бяха направени с хирургична точност, направо си представяш ръката в гумена ръкавица, която прокарва скалпела по отворения на операционната маса том. Този пиетет бе напълно понятен — разфасованата с неизвестна цел книга вероятно беше истинско съкровище. На око страниците бяха на не по-малко от двеста години. Плътната хартия, оцветена на места в пясъчни багри от времето, но без да има намерение да изтлява, бе покрита с едва забележимо неравни редове готически букви. Те изглеждаха напечатани, но някои бяха различни от останалите.

Страниците нямаха номера, но на най-горната бе изписано: Capítulo II. Първата глава очевидно се намираше у онзи преводач, който бе започнал работата преди мен, но се бе забавил. Причината за това закъснение ми беше ясна: след като бегло се запознах с предстоящия за превод ръкопис, вече не бях сигурен, че и самият аз ще успея да го предам в срок. Няколко часа ми бяха нужни, за да свикна с непривичния шрифт, още половин час, за да подхвана първия абзац на неподатливия, изсушен от изтеклото време текст.

Навън вече се беше съвсем стъмнило. Напоследък аз все повече работех нощем, заспивайки на разсъмване и събуждайки се през втората половина на деня. Когато жилището ми потъваше в тъмнина, включвах само две лампи — на бюрото си и в кухнята, и цяла нощ живеех, сновейки между тези две светлини. При уютната жълта светлина на четиридесетватовата крушка мислех много по-добре: дневната светлина дразнеше очите ми и тормозеше черепната ми кутия — в главата ми изобщо не оставаха мисли, те се криеха някъде и там чакаха настъпването на вечерта.

След като работех цяла нощ, обикновено си лягах в пет сутринта. Дръпвах плътните завеси и оставяйки първите лъчи на слънцето да дращят отвън, се гмурвах под дебелия пухен юрган и моментално заспивах.

Сънищата ми в последно време бяха странни: кой знае защо често сънувах любимото си куче, умряло преди десет години. Насън кучето, разбира се, дори не подозираше, с изключение на някои редки случаи, че е умряло, и се държеше абсолютно като живо. А това значеше, че трябва да го разхождам. По време на разходките то понякога избягваше нанякъде (още докато беше живо, аз много рядко го водех на каишка, само колкото да го преведа през улица с коли) и тогава през голямата част от съня си аз трябваше да го търся, като с всички сили виках името му. Надявам се, че съседите ми не чуваха. Да намеря кучето си, преди да се събудя, ми се удаваше рядко, но това не беше и важно: на следващата сутрин то само откриваше пътя към къщи и вече нетърпеливо ме чакаше на прага между съня и реалността, игриво стиснало в зъби донесената каишка. Така свикнах с това, че ако изведнъж в някой от сънищата ми кучето го нямаше, след като се събудех, започвах да се тревожа — дали не му се е случило нещо.

Да се вникне в смисъла на десетте начални реда беше сложно. Поне една пета от думите ги нямаше в речника, а без негова помощ успявах да разбера едва две-три от всяко изречение. При това кой знае защо всеки нов абзац задължително започваше с думата „Че“. Като от време на време се отвличах от чудноватия жълтеникав рисунък, с който столетията бяха покрили листовете на книгата, аз прилежно изписвах разбраните от мен думи. После някои се наложи да ги заменя, тъй като първият вариант на предлагания превод се оказваше неверен; изобщо, нужното значение най-често се оказваше със съкратената забележка „остар“ .

Още от първия абзац ставаше ясно — и тази хипотеза се потвърди по-късно, когато започнах да затъвам в разказваната от автора удивителна история — че текстът представлява летопис на някаква експедиция в гористите долини на Юкатан, предприета от малоброен испански отряд. Датите открих на следващите страници: описваните събития са се случили почти преди пет столетия. Средата на шестнайсети век… Покоряването на Южна Америка от конкистадорите, спомних си аз.

Текстът в този вид, в който го цитирам тук и по-нататък, естествено, е плод на старателното прочистване и на няколко редакции. Онова, което се получаваше в началото, беше прекалено сурово и неясно, за да се реша да го покажа на някого, без да стана за смях.

„Че по указание на брат Диего де Ланда, настоятел на манастира в Исамал и глава на францисканския орден в Юкатан, се насочихме към една от отдалечените от Мани провинции, за да съберем и докараме обратно в Мани всички манускрипти и книги от двата храма, разположени в тази местност.