Дмитрий Глуховски: Здрач

И че оттогава аз повече никога не видях благородния и юначен сеньор Херонимо Нунес де Балбоа, и никого от останалите с него войници, живи или мъртви.“

Отново погледнах часовника: вече минаваше четири. Макар че приблизително по това време ставам и отивам в кухнята, за да си направя вечеря, не чувствах обичайния глад; единственото, което ми се искаше, бе да разбера какво става по-нататък.

Вече много по-късно схванах замисъла на човека, написал тези страници: разказваната от него история преднамерено напомняше блато. Стига да стъпиш в нея — при това, както се оказва, изобщо не беше задължително да четеш книгата отначало — и вече ставаше невъзможно да прекъснеш, докато все още остават непрочетени страници. Авторът сякаш слагаше капани между редовете, примамвайки непредпазливия читател с обещания за предстоящи тайни, намеквайки за изключителност на случилото се с него и едновременно с това не позволявайки нито за секунда да се усъмниш в реалността на описваните събития.

Все повече ми идеше да се откажа да превеждам по абзаци този разказ и веднага да го прочета докрай. Обикновено постъпвам точно така, за да схвана първо общия смисъл на текста. Но тук езикът бе прекалено сложен и се страхувах, че ако започна да прескачам непознатите думи, които бяха повече от половината, може да ми се изплъзне някой скъпоценен детайл, който дава ключа към разбирането на бъдещите загадки.

И колкото повече четях, толкова повече ми се струваше, че съм имал невероятния случай да се сблъскам с крайно необичаен документ. Кой знае защо бях съвършено сигурен, че не превеждам, да речем, известен приключенски роман от осемнайсети или даже от деветнайсети век, пробутан ми от някой познат шегаджия. В тези листове, в тези букви, в тези изречения всичко бе истинско: и неравно отрязаните по краищата страници, и забележимите с лупа различия между печатните знаци, и сухия, точен, офицерски език на повествованието.

Докато размишлявах дали си струва да ходя в кухнята, за да сложа вода за макарони, погледът ми, сякаш притеглен от магнит, сам се върна на онова място, където бях свършил превода. Въпросът бе решен.

„Че ние достигнахме онова място, където селвата свършваше, още преди настъпването на здрача. И че когато излязохме от гората, видяхме, че стоим на висок бряг на непозната река, не много широка, но бърза, с непрозрачна вода със зелен цвят; и че на полегатия бряг местността се простира открита, и по земята там расте само висока трева, а в далечината се виждат планини с отвесни скалисти краища.

Че след като се посъветвахме със сеньор Васко де Агилар, искахме да се връщаме вечерта на същия ден, като пренощуваме там, където ни свари нощта. И че по време на нашата с него беседа от североизток, откъдето дойдохме, се чу далечен грохот; и че като го взехме за изстрел от аркебуза, ние си помислихме, че това е сигнал за тревога, който е подаден от нашите другари, останали с каруците. Ала че когато един от водачите се качи на дърво, за да погледне не се ли вижда нещо, той съобщи, че от онази страна, откъдето се чу звукът, към нас идва буря.

И че и двамата индианци и онези от войниците, които служеха в Юкатан вече не една година, бяха много учудени от това, тъй като до сезона на дъждовете оставаха още няколко седмици и да се развали времето беше невероятно.

И че след известно време от североизток отново се чу грохот, ала сега той напомняше гръм по-отчетливо, защото източникът му беше по-близко. И че за по-малко от половин час черните облаци застлаха небето и над онова място, където стояхме ние, и започна порой, а след него и буря.

Че заради бурята в онзи ден ние не можахме да тръгнем по обратния път, а решихме да останем да нощуваме там, където бяхме. И че направихме лагер, като се дръпнахме от дърветата. И че бурята бушува цяла нощ, и мълниите святкаха направо над главите ни; и че в един войник, скрил се въпреки нареждането под дърво, попадна мълния, и той умря. И че от това голям страх обхвана индианците и останалите войници.

Че на следващия ден времето беше отново ясно и слънцето печеше силно. И че загиналия войник го погребахме по християнския обичай, а брат Хоакин го опя и се помоли за опрощение на греховете му. И че докато се връщахме към мястото, където оставихме каруците и охраната, войниците отново говореха за индианските богове, и за попадналата в другаря им мълния; и за да им попреча да поддържат тези сплетни, аз през цялото време държах двамата водачи при себе си, обаче войниците все пак продължиха да говорят за това.