Дмитрий Глуховски - Здрач

— В папката ли? Бяхте прав, съвършено прав. Архивни документи — най-сетне успях да се взема в ръце и да сложа на лицето си любезна усмивка.

— Е, да, е, да… — кимна служителят. — Знаете ли — неуверено ми подвикна той, когато аз вече се бях обърнал да излизам — „испанецът“ ни така и не върна поръчката… И телефона си дори не вдига.

Проломотих нещо успокоително, тичешком се спуснах по стълбите и изхвърчах на улицата. Вътрешно усещах това, което примерно чувства дете, на което за Нова година са обещали пожарна кола със святкаща лампичка и сирена, а са му подарили някакъв жалък комплект с пластилини.

Макар че от къде на къде бях решил, че продължението изобщо съществува или че притежателят на ръкописа ще поиска да занесе останалата част в същото бюро за преводи, където поради небрежността на някакъв преводач е изгубил цяла глава от съкровището си? Ако бях на мястото на този човек, със сигурност кракът ми повече нямаше да стъпи в тази агенция. Затова трябваше да свикна с мисълта, че макар и работата над книгата да беше увлекателна, животът си продължава и без нея. В края на краищата щом като светът на индианците маи и хрониките на експедициите на конкистадорите се оказват толкова интересна за мен тема, защо просто да не си купя една-две исторически книги за Кортес или летописи на народите на Южна Америка?

Обаче за голямо мое учудване открих, че в нито една от солидните книжарници не може да се намери някаква малко по-сериозна книга за завоеванията от конкистадорите на полуостров Юкатан. Имаше разни калпави издания като „Загадките на тайнствената цивилизация на маите“ от перото на Райнхард Кюмерлинг, но за самата цивилизация там нямаше и дума. Авторът се ограничаваше с лошокачествени снимки на някакви чирепи, развалини на величествени пирамиди и игрови площадки, наполовина погълнати от джунглите, а също така с подробно изброяване на това, в кой от изоставените градове кои от тези снимки и археологически находки са били направени.

Намери се обаче нещо, което все пак ме накара да купя тази книга. В увода бегло се споменаваше епископът францисканец Диего де Ланда, който действително се оказа историческа личност и наистина по онова време е бил настоятел на манастира на своя орден в юкатанския град Исамал. Също така накратко ставаше дума и за някаква история с аутодафе в Мани, заради която този Де Ланда бил привикан в Испания, където неговото дело било разглеждано от висши духовни санове. Но после постъпките му били признати за обосновани и Де Ланда се завърнал в станалия му роден Юкатан, за да заеме справедливо на стари години епископски пост.

За съжаление, по-подробно за интригата около настоятеля на францисканския манастир там не се разказваше, макар името на брат Диего де Ланда да изплуваше на още няколко места, основно когато ставаше дума за разшифроването на знаците, с които пишели индианците от цивилизацията на маите. Той бил първият европеец, който смятал, че е разбрал как се разчитат те.

Наистина, по-късно станало ясно, че онази схема на разшифровка, която предложил Де Ланда, се е оказала погрешна. Старецът бил изкушен от азбучната система и решил, че цял свят трябва да я използва, в това число и обитателите на Юкатан. Той разработил изключително подробна система на фонетично съответствие между „буквите“ на юкатекския език и звуковете, достъпни за испанското ухо. Книгата „Тайните на загадъчната цивилизация на маите“ представяше тази система в пълния й вид върху вложка от две страници — явно, за да се запълни мястото. Вече на следващата страница системата на Де Ланда се дискредитираше от съвременните учени лингвисти. Буквите на юкатекския език се оказаха йероглифи и всеки от тях носеше определено значение, а не предаваше звук.

Сетих се за покритите със странни знаци стели, покрай които пътуваше отрядът на конкистадорите в прочетената глава на старинната книга. Авторът на отчета твърдеше, че лично е познавал Де Ланда и той даже бил твърдял, че знае да чете на юкатекски… Цялото книжле на Кюмерлинг за загадките на маите беше, разбира се, безполезна, празна работа, поредният опит да се продадат на ловците на НЛО и на лохнеското чудовище скучни археологически дирения, опаковани в ярка обложка. Но под тази безполезна черупка аз открих онова безценно ядро, онази сладка сърцевина, която именно се надявах да намеря там: потвърждението, че историята, която четох и превеждах с такова упоение, се оказваше неизмислена. Във всеки случай, ако в нея фигурираха реални исторически персонажи, значи и самият автор и главен герой на повествованието можеше да се окаже действително живял някога човек, а не плод на фантазията на белетрист или изкусен мистификатор.