Дмитрий Глуховски - Здрач

Селвата — гъстата непроходима гора, в която непознати, удивителни дървета растат така плътно, че между тях не можеш да стъпиш, а цялото пространство между стволовете им е запълнено с някакви храсти, увивни растения, гъсто преплетени с лиани, чворести клони, увесени с необичайни тежки плодове — от един да отхапеш — и мъжката ти сила няма да пресъхне до дълбока старост, друг да опиташ — и умираш в страшни гърчове. Едва видими през гъсталака, но пък усещани през десетки метри огромни ярки цветя, които те упойват с аромата си. Гора, която няма как да сметнеш за нещо неживо, за разлика от хилаво залесените и обрасли с криви борчета хълмове, да, всъщност и флегматичните редки горички на нашия унил среден пояс. Селвата диша, движи се, кипи от живот и денем, и нощем, неотстъпно следи пътника с хиляди очи — на паяци, котешки, птичи…

Селвата е квинтесенцията на живота, в горските й гъсталаци непрестанно се появяват на бял свят милиарди нови създания, и милиарди умират, изяждайки и изсмуквайки соковете един от друг, повяхвайки и разцъфтявайки, жертвайки се, за да отгледат поколението си, изпражнявайки се, черпейки своята жизнена енергия от слънцето, въздуха, кръвта и плътта, водата, торта, и когато изживеят отреденото им, да наторят със себе си тлъстата, гъмжаща от червеи почва и да се възродят отново — в други.

Докато пържех върху синия газов пламък резенчетата картофи със сметана, си мислех за аления пламък, с който са горели огньовете на испанците върху разчистените в селвата поляни за бивак. Виждах във въображението си седналите в кръг около огъня конкистадори, червените отблясъци върху загорелите им, загрубели лица, обрасли с гъсти черни бради, отражението на пламъците, играещи върху извитите стоманени шлемове. Ето го сеньор Васко де Агилар: кой знае защо си го представях риж, космат, набит, напорист и готов всеки миг, без никакво колебание, да се хване за меча. Не зная откъде се взе в главата ми този образ: досега Васко де Агилар по никакъв начин не се бе проявил, освен в качеството на почти безгласния спътник на автора на бележките.

Въобразих си брат Хоакин като висок, попрегърбен, бледолик, с хищно извит орлов нос, с нездрави, станали постоянни от дългото седене нощем в манастирската библиотека кръгове под черните му очи, почти винаги премрежени от замислен поглед, но понякога лумващи с праведна ярост. Сиво монашеско расо, ушито от аскетични францисканци от грубо зебло, с връв вместо колан.

Индианските водачи не можех да си ги представя въобще. Дали са се обличали като испанците или като маите? Пък и изобщо как са се обличали маите?

Най-голямата странност беше самият автор на историята. Мислейки за него, аз всеки път неволно виждах себе си на негово място, само че загорял и стегнат — точно както дете, което чете книгите за някой Чингачгук или за Кожения чорап. Когато веднъж вече се хванах на тази мисъл, изпитах смесено чувство — нещо между лек срам и палавост, сякаш тайно играех с играчки, които вече не ми се полагаха за възрастта, но все още носеха детинска радост.

Обрах с хапка хляб останалия по тигана кашкавалено-сметанов сос и я лапнах. Сега би било много правилно да си измия съдовете, но гледай ти злощастие — тръбата вече свиреше общ сбор, а да се бавя и да изоставам от отряда не можех по никой начин.

„Че след като изминаха три седмици, през които ние бяхме на път, нашият отряд измина не по-малко от тридесет лиги. И че последното селище на индианците, които видяхме, беше същото онова, където успяхме да разменим питките и брашното, и селото се наричаше Хочоб (Hochob), а след него ние отново навлязохме в селвата и пътят стана доста труден.

Че с продоволствието ставаше все по-лошо и войниците отново започнаха да роптаят. И че някои говореха, че водачите искат да ни закарат дълбоко в гората, където нашия отряд го чака засада и където конете няма да ни помогнат да победим в сражението срещу индианците. И че си спомниха изчезналите си другари, и някои започнаха да говорят, че са били изтребени в такава засада, а не са се върнали обратно в Мани; и че само аз, сеньор Васко де Агилар и брат Хоакин от всички испанци знаехме, че водачите не са ни предавали, а се е случило нещо друго, което не ни е дадено да проумеем, и в което има пръст Сатаната.

Че аз много размишлявах за това, което се случи, и търсех обяснение за него, и също така питах моя другар Васко де Агилар и брат Хоакин, как те могат да обяснят това. За това, че индианците в Юкатан и в другите части на тази земя принасят хора в жертва, като им разкъсват гърдите и изтръгват сърцето им, аз бях чувал още по-рано и самият аз бях видял в едно село, както съм виждал и жертвените камъни по върховете на някои храмове в град (Чичен Ица — Chichiniza), откъдето ми се случи да минавам с поръчение.