Дмитрий Глуховски - Здрач

Че когато аз седях край огъня в един от дните, при мене дойде нашият водач Хуан Начи Коком и каза, че ние вече сме стъпили в онези земи, за които ми беше говорил по-рано, и че нападналите ни индианци охраняват входа към тях; и че не разбират юкатекски език, защото са дошли преди стотици години от други земи, далеч от север; и че за тях говорят, че били охраната на двореца на могъщите царе на град Майяпан (Mayapan) преди триста години, а след като царете били свалени и екзекутирани, градът паднал, а жителите му го напуснали, войните от север си намерили нови господари, на които са верни оттогава.

Че господарите им властват в забранените земи и до наши дни, даже десетилетия след идването на испанците, и че точното им име не го знаят, но охраняващите тези земи хора от севера ги наричат също така, както и по-рано — «к’анули», което означава «отбрани войни», тъй като по жестокост и храброст те нямат равни на себе си в цялата страна на маите.“

Кюмерлинг, разбира се, за никакви забранени земи и охраняващи тайните им древни войни, дори не е и подозирал. Но точно пък по този въпрос аз по-скоро вярвах на него, отколкото на Хуан Начи Коком. Беше ми съвсем ясно, че двамата водачи са се сговорили да погубят испанците. Нападението на индианците, пък били те „к’анули“ или някакви други, беше вторият капан, сложен по пътя на експедицията на конкистадорите. Само че в нощната битка те бяха загубили деветима души; отрядът се топеше пред очите им, той сега би трябвало да наброява малко над двайсет души, а целта на пътешествието, изглежда, така и не бе станала по-близка.

Повече от всичко ме учудваше това, че въпреки тежките загуби нито на командира, нито на Васко де Агилар, нито на придружаващия ги францискански монах не им идваше и наум да прекъснат похода и да се върнат в Мани — макар и с празни ръце, но поне запазили живи останалите хора. Поне заради това, за да вземат подкрепления и отново да комплектуват оределия отряд.

Щеше ли един закален в битки, опитен командир сляпо да рискува своите войници просто заради изпълняването на някаква неясна заповед, чийто смисъл той дори не разбира докрай? С какво се обяснява тяхната непреклонна решимост?

Да кажем, че цялата троица е била фанатично предана на църквата и лично на брат Де Ланда, който е бил за тях неоспорим авторитет. Може би конкистадорите са му били с нещо лично задължени, или просто дотолкова са вярвали на бъдещия епископ, че дори не са се решавали да се усъмнят в правотата му. Какво толкова е могъл да направи за тях? Да е бил кръстник на децата им? Да им е спасил живота? Просто да е притежавал свръхчовешки дар да убеждава? А може би хитроумният настоятел е нахлузил на смелите авантюристи тъничките, но здрави юзди на шантажа?

Или те наистина са вярвали в това, „колко важно е да го изпълнят за вярата и за положението на испанците в Юкатан“, вярвали са дотолкова дълбоко и искрено, че са били готови да рискуват главите си за вярата?

Но колкото по-нататък четях бележките, толкова повече ми се струваше, че всички герои на тази странна история попремълчават нещо важно, нещо такова, което наведнъж би сложило всичко на мястото му. Може би брат Диего де Ланда е научил от свои хора за някакво съкровище? Да речем, някой облицован със златни листове храм, потънал в листака на сандаловите и махагоновите дървета в някоя скрита от очите долчинка насред безкрайната селва?

Тогава цялата експедиция придобива съвсем друг смисъл — манускриптите, които е трябвало да докарат в Мани, са били само прикритие на дръзката авантюра, замислена от настоятеля на францисканския манастир, комуто верни хора са разправили за несметни богатства, скрити в непроходимите гори на юга на полуострова. Избира няколко надеждни и алчни за злато главорези, осигурява им петдесетина войници и ги изпраща за съкровището.

Като откършиш от покрива на белокаменна пирамида само няколко такива скъпоценни листа, в родината си, Испания, за тях можеш да купиш обширно имение, най-сетне да заживееш както това се полага на един благороден сеньор и дворянин, и повече да не скиташ, облян в лепкава пот по проклетите храсталаци, да се върнеш най-сетне вкъщи и да се ожениш за някоя морна белокожа графска дъщеря и единствено в непристойни разговори с приятели да си припомняш тръпчивата миризма на дребните индианки…

В своя отчет неизвестният конкистадор не бе споменал такова нещо — във всеки случай досега — за да утаиш??? съкровища, с които си се сдобил с цената на няколко десетки човешки живота, трябва да разсъждаваш така: по-малко завистници — по-малко врагове.