Дмитрий Глуховски - Здрач

Ами брат Де Ланда? На него също ли му се е полагала част от награбените богатства? На него или на францисканския орден — защо не? Средства за разширяване на манастира или за строеж на нов. Брат Хоакин е бил изпратен с шайка разбойници, за да брани интересите на ордена: на тях не можеш да се довериш, стига само да се обърнеш с гръб — веднага ще ти забият ножа чак до дръжката. Да се уповаваш в случая на честта и благородството им няма смисъл, щом видят покрива на тайния храм, бляскащ в залязващите лъчи, веднага ще забравят и за дълга към своя брат Де Ланда, и за Пресветата Дева. Знаем ги ние тия пройдохи.

Или не е така? Може би за самия Диего де Ланда търсените манускрипти са били действително ценни, а конкистадорите е примамил, като им е обещал приказни съкровища, здраво зазидани в тайна камера на един от полуразрушените храмове заедно с нелепите, направени от велурена кожа и нагънати на хармоника книжки на маите. Донесете ми само манускриптите, останалото е — ваше!

Ами индианските водачи? Опитвали са се да запазят от разграбване и оскверняване древните светини на своя народ? Вероятно…

Усещах същото, което трябва да чувства един археолог, когато множество разноцветни парчета, изкопани от него край развалините на някоя пирамида на маите, след дълги часове къртовски труд започват да се подреждат в осмислена и спираща дъха картина на старинна мозайка.

Преди да загася лампата и да легна да спя, аз за всеки случай обърнах последната страница, проверявайки дали там не е останало още нещо, което не съм успял да прочета.

„Че на следния ден, след като при мен дойде Ернан Гонсалес и говори с мене; и че при тази беседа аз разбрах, че брат Диего де Ланда не ми е казал всичко за нашия поход. И че чутото доста ме разтревожи; и за това ще бъде разказано в Глава четвърта на настоящото съобщение.“

Моето мъртво куче така и не дочака полагащата му се разходка през тази нощ — бях прекалено зает с мислите за онези тайни, които криеше селвата, и за онези, които пазеше от простодушните конкистадори брат Диего де Ланда. Сънувах съвсем друго.

Грамада от високи пирамиди, всяка от чиито стени е разсечена на две от стълби, които водят стръмно нагоре, към плоския връх, където се намира олтарът — стъпала към небето, към боговете. Прилепи, на гроздове, висящи от тавана на титанични дворци от бял камък, построени от хиляди обречени роби без помощта на колелото и скрипеца и напуснати от обитателите им за един ден, без видими причини. Украсени с йероглифи стени, изсечени в камъка маски на чудовища, герои, божества и демони. Малка площадка по средата на изкачването на гигантската пирамида, където се открива врата, превърната от каменоделците и скулпторите в разтворената паст на Небесния Змей.

Събрани наоколо, смугли хора в странни дрехи, със златни обръчи на главите. Разпрострян върху жертвеника, обезсилен и сломен от упойваща напитка, пленник, с безсмислен и блуждаещ поглед. Монотонното мърморене на облечените в подобие на туники жреци — то става все по-високо, все по-страшно…

Острият камък се спуска надолу със замах, влиза между ребрата, разкъсва плътта. Още един удар — и гръдният кош е разтворен, плиска кръв, изскочилите очи на пленника се забулват със смъртоносна пелена, гърлото с хриптене бълва навън яркочервена пяна, но той е още жив. Зашиването се извършва по строги канони, за вековете ритуалът е толкова огладен, колкото е изострен жертвеният камък. Дяволското изкуство се състои в това — принасяният в жертва да не умре преди ребрата му от лявата страна да изпращят и да открият още туптящото сърце. Нещастникът ще напусне живота едва когато тази пулсираща, трепереща, задавена с кръв буца бъде изтръгната от ръката на жреца и хвърлена в специален съд. Тялото, току-що изпънато от конвулсия, като тетивата на индиански лък, а сега омекнало, окървавено, изтърбушено, превърнато в торба смет, бива захвърлено надолу по стълбите, откъдето ще го извлекат слугите.

И още нещо… Лицето на пленника — доколкото имам възможност да го разгледам през слоя мръсотия и кръв — е бяло. А още — адамовата ябълка, мощната шия и вирнатата брадичка са гъсто обрасли с брада.

Седнах в леглото. Сърцето ми лудо биеше в гърдите, сякаш току-що са се опитали да го изтръгнат. Възглавницата ми беше влажна и студена от пот. Стаята с високия четириметров таван изведнъж ми се видя прекалено тясна, искаше ми се да разтворя широко прозореца. Няколко минути убеждавах сам себе си в абсурдността на такова желание, после скочих, дръпнах резето на прозореца и блъснах рамките. Вътре нахлу влажният и изстинал есенен въздух, две глътки от който ми стигаха, за да изтрезнея от сънувания кошмар.