Дмитрий Глуховски - Здрач

Пропастта между тези индианци, които са видели в Юкатан европейците, и маите, създали огромна империя, сложна писменост, най-детайлен календар, по-точен, отколкото онзи, който ползваме днес, и накрая, построили в селвата своите градове — беше безкрайна. Първите учени, стигнали до развалините на Чичен-Ица, бяха искрено убедени, че откритите от тях съоръжения са били издигнати от древните израилтяни, келти, арии, татаро-монголи — от когото и да било, но не и от народеца, който населяваше тези територии сега.

След като поставяше въпроса за крушението на цивилизацията на маите, Кюмерлинг не даваше отговор, като се отърваваше с научни хипотези: Епидемия? Завоевания? Страшен глад? Суша и липса на питейна вода? Дисбаланс в броя на ражданите момчета и момичета? Съвкупност от всички тези фактори?

Нашествие на марсианци? — продължавах вместо него аз. Война с гигантски термити? Внезапно затъпяване на целия народ? Моите версии не бяха по-лоши от другите. Изчерпателно обяснение на онова, което се е случило, не можеше да даде никой и Кюмерлинг срамежливо го признаваше. Никакви следи от разрушения, никакви данни за преживени потресения в хрониките на маите. Когато културата на маите вече е била почти срутена, в земите им действително е нахлуло войнственото племе на толтеките. Представителите на този народ са властвали над маите в късния период на тяхната история, но древната цивилизация вече преди това е била смъртно болна, задъхвала се е и, все едно, е щяла неизбежно да загине след известно време. Толтеките просто са нанесли coup de grâce 5 5 Последният, милостивият, смъртоносен удар (фр.) — Б.пр. .

Легнах да спя така и не измислил нищо. И естествено: след като преди мен тази загадка са се опитвали да разгадаят десет поколения историци и археолози, шансовете ми да разкрия истината за една вечер не бяха големи.

Нищо, мен ме чакаха други тайни. Ако не днес, утре, щом успея да измъкна от бюрото за преводи четвъртата глава на конкистадорския дневник, между мен и Ернан Гонсалес ще се състои интересен разговор, който трябва да осветли събитията от този поход. И кой знае ключа за разбирането на какви тайни той може да ми даде.

Жреците маи и белите пленници, на които изтръгваха сърцата, през тази нощ не ме измъчваха. Аз просто притворих очи, а когато ги отворих отново, навън вече беше ден.

— Толкова бързо? — учуди се служителят в бюрото. — Надявам се, че не е за сметка на качеството?

Аз учтиво се усмихнах и поклатих глава. Бях препрочел превода не по-малко от десет пъти, бях го шлифовал така, че той направо блестеше на слънцето.

— Клиентът май бърза — каза той. — Още вчера дойде със следващата порция. Не зная защо не донесе всичко наведнъж.

Аз си задавах същия въпрос и дори си мислех да попитам в бюрото. Но сега, когато служителят втренчи в мен изпитателен поглед, сякаш подозираше, че знам нещо повече, аз се почувствах задължен да кажа поне нещичко.

— Може би и той го няма цялото и също го получава на глави?

— На какви глави? Нали казвахте, че са документи — присви очи служителят.

— Исторически документи. Летопис. Разделена, естествено, на глави — обясних аз, искрено надявайки се да го домързи да разчепква подробно въпроса.

— Интересно ли е?

— За хора, които обичат такива неща… — аз направих неопределен жест с ръка и изведнъж изпитах някаква странна ревност: не ми се искаше някой друг освен мен и тайнствения поръчител да вижда тези страници.

— Неясен случай… — изхъмка той и млъкна, очаквайки какво ще кажа аз.

Аз само кимнах. Настъпи мълчание. Не ми ли личи, че не съм настроен за дълги празни приказки? Сега ми трябваше само едно.

— Е, добре… В края на краищата нали си плаща, да върви по дяволите. Ето, вземете — и той пльосна на бюрото си кожената папка, точно същата, каквато току-що му бях дал, само че не кафява, а черна.

— Благодаря! — това трябва да беше първата ми дума, която прозвуча искрено в нашия тромав разговор.

Взех папката подмишница, суетливо се сбогувах и забързах към вратата.

— Чакайте! — с вик ме спря той, когато вече бях на прага. — А хонорара ви?

„Че, както и беше казано в Трета глава, към мене се приближи водачът Ернан Гонсалес. И че имаше той доста разтревожен вид, и поиска да говори с мене насаме, така че нито Васко де Агилар, нито брат Хоакин да не ни чуват. И че за тази беседа ние се отдалечихме от бивака, където нашият отряд беше останал да нощува, към една поляна на стотина крачки.