Дмитрий Глуховски - Здрач

Вероятно именно тази сутрин на мен за първи път ми дойде в главата мисълта, че тази книга може да се окаже за мен не просто невинно развлечение. Но мина доста време, преди подозренията ми да започнат да укрепват и да се превръщат в твърда увереност, а после и в паника.

С подбора на липсващите думи, с коригирането и редакцията се справих доста бързо: и така беше, защото работният ми ден започна къде-къде по-рано от обикновено. Макар че обичайната свежест на мислите да си оставаше за мен недосегаема, още няколко ударни дози черно кафе свършиха работа. Привечер седнах пред старата си пишеща машина „Олимпия“ и с индиго натраках два екземпляра от превода.

В бюрото за преводи свикнаха трудно с моето упорито нежелание да използвам компютър, но в края на краищата всичко се оправи. Не виждам какво толкова му е сложното, нима по-рано не работеха така — без всякакви там дискове и електронни пощи? Нека на другите пращат поръчките по кабела, лично аз съм напълно в състояние да се спусна по стълбите и да мина четири квартала, за да си ги вземам лично. На компютрите не им вярвам и не ги обичам особено, както, впрочем, и електронната техника изобщо. Телевизор не си купувах заради принципа: достатъчно беше да гледаш, докато си на гости, за да разбереш как чрез него се осъществява тотално видиотяване на зрителя. Радиото ми подхожда много повече — картинки то, разбира се, не показва, но пък стимулира въображението. При това в жилище, обзаведено със засукани мебели от осемнайсети век, компютърът или телевизорът просто биха изгорели от срам заради собствения си жалък вид и преходност. Дори транзисторът от седемдесетте, по който понякога слушам новините, от съседството си с такива мебели често има смущения, какво остава за компютър с интернет! Освен всичко друго, аз все едно така и не се научих да ги използвам както трябва.

От двата готови екземпляра на превода един сложих в папката, а другия отделих за себе си. Обаче вече бе късно да ходя в бюрото и си останах вкъщи, като цялата вечер я посветих на блажено безделие.

Още веднъж изчетох цялата история отначало; попрелистих Кюмерлинг, надявайки се все пак да намеря споменаване за изоставени градове в онези места, накъдето се бяха запътили моите испанци. Безнадеждно: цялата територия на днешния мексикански щат Кампече — тоест, целият югозапад на полуостров Юкатан, беше пуст. Чак на стотици километри на север, към границата с Гватемала, при езерото Петен, бяха разположени най-близките селища. Но за да се стигне до там, още отначало е трябвало да се избере съвсем друг път; индианските водачи насочваха отряда именно към вътрешността на селвата.

Реших да погледна разделите, посветени на известните древни градове на маите. И точно там се натъкнах на сведения, споменати някак мимоходом, с намека, че за един образован човек те, естествено, трябва да са известни, затова и няма нужда да се разпростираме в обяснения.

Всички градове на маите са напуснати. Не испанците са ги унищожили: когато те са дошли в Юкатан, величествените дворцови комплекси и гордите, построени от гигантски блокове варовик храмови пирамиди вече са лежали в руини. И Чечен-Ица (ето как, оказва се, е правилно да се пише това название), и Ушмал, и Петен, и Паленке, и десетки други по-малко известни градове са сякаш внезапно напуснати от своите обитатели и оттогава бавно се рушат. В безмълвна тъга широките, настлани с бял камък площади и арени за ритуални игри обраствали с лиани и се покривали с мъх; временно изтласканите от човека дъждовни гори, без да бързат, си връщат отнетата от тях преди стотици години земя.

Испанците напразно се опитвали да разберат от живеещите сред тези развалини индианци, кой ги е построил. Те само разпервали ръце. Към момента, когато Кортес бе стъпил на полуострова, цивилизацията на маите вече е била в такъв упадък, че от бившето й могъщество оставали само руините, идолите и книгите. Жреците все още изпълнявали според тях своите ритуали, но вече без да разбират напълно скрития им дълбок смисъл.

Именно това беше главната тайна, с която примамваше доверчивите читатели книжката на Кюмерлинг. Какво се е случило с великата цивилизация?

Хрониките на нито един от народите, населяващи Централна Америка, не говореха за това каква участ е сполетяла маите, какъв чудовищен удар е могъл да доведе до това — тази култура да изчезне изведнъж, а народът й — носител — стремително, за няколко поколения, да се изроди, връщайки се към онзи архаичен общинен строй, от който се е опитвал да се изкатери в течение на дълги векове.