Дмитрий Глуховски - Здрач

Прозорецът на стаята беше акуратно уплътнен за зимата, а горното прозорче — затворено с райбер; извършвайки вечерния обход на крепостта, аз бях го проверил както трябва. Нима все пак се е отворило? Но как? Или пък, което е доста по-гадно, звукът не идва отвън?

Дори при моето безгранично уважение към авторитета на Е. Ягониел не се осмелих да отида в стаята без осветление. Рискувайки да се демаскирам, аз високо вдигнах чинийката с обраслата с потекъл восък свещ и бавно тръгнах напред. В ушите ми глухо биеха огромните индиански барабани: боговете виждат, че в онзи миг аз бях готов за всичко — и за нападение на свиреп ягуар, и за среща лице в лице с безстрастния пазител на гробниците на маите…

Обаче там нямаше никого; очаквах да видя поне издутата като платно на лодка завеса — това би означавало, че прозорчето все пак се е отворило, и странните звуци долитаха отвън. Но в стаята цареше пълно безветрие и макар нервите ми вече да се бяха разшавали, не можах да открия нищо по-плашещо от играещата на жмичка с мен сянка от превзетата антикварна мебел. Само старото огледало, което висеше на далечната стена, едва се бе изкривило.

Това огледало беше част от наследството, което ми остави баба. Огромно, почти човешки бой, то имаше масивна позлатена рамка, украсена с богата дърворезба. Бог знае на колко години беше — баба ми го бе наследила от своите родители заедно с бюфетите и столовете от карелска бреза. Със сигурност е на не по-малко от сто и петдесет, увери ме оценителят, когото повиках.

Аз почти не го ползвах: за дългия си живот огледалото беше доста помътняло. Вероятно се бе повредила амалгамата или пък самата повърхност на стъклото. Честно казано, не го обичах особено. Отражението в него винаги беше някак разлято, невярно, а понякога — ако гледаш в него под определен ъгъл — и изкривено, но не забавно, като при кривите огледала, а някак неприятно, отвратително, сякаш гледах спиртосан изрод в музей. Да си фокусираш погледа върху отражението си в него беше невъзможно и след половин минута опити да го направиш започваха да те болят очите. Да продам огледалото в антикварен магазин не ми позволяваше семейният кодекс на честта, затова аз се ограничих с това, че го закачих на най-далечната стена, почти в ъгъла, за да попадам в полезрението му колкото се може по-рядко. Там си остана да виси като стар паяк, протегнал нишките на отраженията си навсякъде, докъдето можеше да стигне. Ако се случеше да се окажа в пределите на досегаемостта му, огледалото алчно притегляше погледа ми и тогава се виждах в него с крайчеца на окото си, подчинявах му се и за няколко секунди се приближавах към него — да се видя с неговия мътен старчески поглед и да го подхраня.

Рамката му обаче бе изработена превъзходно и въпреки почтената си възраст, огледалото беше доста здраво. Веднъж прогнилият му дървен дюбел, който го държеше към стената, не издържа солидното му тегло и то се стовари на пода от еднометрова височина. Единствено от рамката се отчупи едно парче, което после без никакви проблеми бе залепено на мястото му, обаче дърводелецът строго ме предупреди, че следващото подобно сътресение може да завърши плачевно за огледалото.

Сигурно затова по всяка вероятност забелязах съвсем слабото изкривяване в положението му. Трябваше внимателно да го оправя, за да не предизвиквам съдбата. Пък и дали не бях взел от страх скърцането на дървото за звуци на далечни гласове? Имайки предвид онова, което ми се наложи да преживея през последните дни, нищо чудно.

Но след по-малко от минута мен вече за нищо на света не можеше да ме накарат да докосна проклетото огледало. Станалата с него метаморфоза беше отвъд пределите на моето разбиране и преди да се изплаша, аз няколко дълги секунди стоях пред него, бавно изстивайки, и продължавах отчаяно, но все така безуспешно да търся в него своето отражение…

Стъклената повърхност беше съвършено тъмна. Не видях нито лицето си, нито пламъка на спокойно горящата свещ. Смаян, аз отначало я раздвижих нагоре-надолу, сякаш огледалото беше прозорец, зад който някой в нощта очакваше моите тайни знаци, после поднесох огънчето съвсем близо до стъклото. То си стоеше на мястото, обаче неизвестно по какъв начин беше изгубило напълно своите характерни свойства.

Обля ме хлъзгаво, вледеняващо подозрение: ами ако работата не е в огледалото? Обърнах се към прозореца така рязко, че свещта едва не изгасна. Дълбоко в нощната тъмнина зад стъклото изплува моето лице: алено, измъкнато от мрака с помощта на запушилото от преживяванията пламъче, то напомняше гръцка театрална маска, условно изобразяваща страх. Какво пък, поне оставах притежател на тялото си и продължавах да се отразявам в огледалните повърхности. Поне в повечето от тях.