Дмитрий Глуховски - Здрач

След като събрах малко смелост, поисках да разбера тази загадка.

Черната гладка повърхност на стъклото явно поглъщаше цялата, попаднала върху нея светлина и не пускаше нито частичка обратно. Отначало бях сигурен, че в огледалото не се вижда изобщо нищо, обаче, след като прекарах пред него пет или шест минути, до болка изцъклил очи, аз сякаш различих някъде далеч пред себе си някакъв неясен контур. И когато отместих свещта встрани, надявайки се да осветя по-добре, ми се стори, че той промени формата си, като че ли там, вътре, някой мърдаше…

В мен се бореха страхът и любопитството. Човъркаше ме да опитам да се докосна до тъмната повърхност; струваше ми се, че при докосване по нея ще тръгнат концентрични кръгове, а ръката ми ще потъне вътре… И колкото по-дълго стоях пред огледалото, толкова повече се убеждавах в това, че странният далечен силует не ми се е привидял. Той постепенно оживяваше, започваше да се движи по-бързо и накрая взе яростно да се мята от една на друга страна, сякаш се опитваше да преодолее някаква невидима преграда, да се изтръгне на свобода.

Уплашен, аз си дръпнах ръката и направих крачка назад; така и не можах да го разгледам: щом се отместих от огледалото, загадъчното петънце помръкна и се разтвори в тъмнината. Нови опити не успях да направя, защото в коридора звънна телефонът.

След случилото се аз, разбира се, и не мислех за Нова година, така че звънът, прозвучал сто пъти по-силно и по-рязко от обикновено в увисналата напрегната тишина, ме накара буквално да подскоча.

Хвърлих смаян поглед на часовника (ако можеше да се вярва на стрелките, беше един и половина през нощта) и се приближих към тресящия се като луд телефон, и едва когато в коридора усетих миризмата на елховото дръвче, си спомних, че още никой не ми е честитил. Взех слушалката, като предварително си прочистих гърлото с намерението да звуча колкото се може по-спокойно и весело, когато сетилият се за мен с подпийнал глас ми се скара за моето отшелничество.

— Всичко наред ли е при вас? — без да поздрави, изграчи тревожно някакъв смътно познат глас.

— Ддда… — беше толкова неочаквано, че се задавих със собствените си думи. — С кккакво мога да ви услужа?

— Майор Набатчиков съм, от ГУВД. Дмитрий Алексеевич, ще ви помоля да си останете вкъщи и да не излизате никъде. На никого не отваряйте. Животът ви може би е в опасност.

Къде изчезнаха онези цинични, пренебрежителни нотки, така дразнещи ухото при последното ми общуване с майора? Той звучеше по съвсем друг начин — пределно сериозно, стегнато. Ясно беше, че именно сега той е искрен, защото вероятно са му известни някакви нови подробности от това дело, цялата сериозност на което по-рано не е разбирал.

— Чувате ли ме, Дмитрий Алексеевич? Да не сте посмели да напускате жилището си! Изчакайте ме. Ще бъда при вас утре, още сутринта.

— Разбрах, разбрах ви… Нещо случило ли се е?

Ако Набатчиков имаше причина за такова безпокойство, по-добре да я знаех, а не да чакам до следващия ден.

— Групово ритуално убийство. Сектанти. Може да е жертвоприношение… Да не сте полудели да ги товарите в този вид в линейката?! Сложете ги в чували и ги затворете херметично! — последните две фрази явно не бяха адресирани към мен; майорът крещеше някъде настрани, при това явно прикриваше слушалката с ръка.

— Чакайте, какво общо има това с мен? — застанах нащрек аз.

— Защо не ми казахте нищо за края на света? — с укор отвърна той на въпроса с въпрос.

— Как… Вие знаете?! — Сега вече аз и не мислех да отричам; чувствах крайно, нечовешко облекчение от това, че моята тайна е известна на още някого, че има жива душа, с която мога сега, без да се опасявам от психиатрична клиника, сериозно да обсъдя положението, в което бях попаднал. — Но откъде? И вие вярвате ли?!

— Това не е за телефон, Дмитрий Алексеевич, би трябвало сам да разбирате — сухо ме прекъсна той. — Моля ви, изчакайте ни, и бъдете внимателен.

Слушалката щракна и жално заскимтя. След като я послушах цяла минута, аз най-сетне я оставих върху телефона и върнах бушоните на местата им. Влязох в стаята и внимателно разгледах огледалото: никакви следи от нещо свръхестествено. Магията се разпръсна вероятно в същия онзи миг, когато се чу телефонният звън на Набатчиков. Искаше ми се да мисля, че неговата земност може да ме защити от необяснимото, а булдожата милиционерска хватка ще се окаже по-силна от гибелните обятия на пипалата, които ме теглеха към юкатанските тресавища.