Дмитрий Глуховски - Здрач

„До Нова година остава една минута!“ — съобщи говорителят и млъкна, като даваше възможност на слушателите във весела паника да грабнат чашите за шампанско, да запалят бенгалските огньове, да загасят лампите и да охлабят телта на същата онази бутилката.

Спуснах се към хладилника, сграбчих шампанското и успях да изстрелям тапата към тавана точно заедно с дванайсетия удар на Кремълския часовник. После ливнах в чашата сладка пяна, разтворих прозореца, отпих малка глътка и подложих лицето си под порива на мразовития вятър, който слабо миришеше на приятно изгоряло, като че ли някъде наблизо палеха печка с дърва. Точно в чашата ми кацна огромна ажурна снежинка и аз се усмихнах, чувствайки как очите ми се пълнят със сълзи.

За мен беше много важно да успея. Когато знаеш, че правиш дори най-обикновени неща за последен път, те придобиват особена сладост и нов смисъл.

„Честита Нова година!“ — скъсваше се да вика радиото…

Ягониел само още веднъж подкрепи моите собствени заключения, потвърди обективността и фаталността на вселенските процеси, в които аз случайно бях надникнал. Но дори да получа още десет доказателства за здрав разсъдък, това не променяше нещата: останал без помощник и без надежда да узная как е завършила онази експедиция с петстотингодишна давност, аз изгубих единствения ключ към шифъра, с който бяха кодирани разиграващите се с мен и с целия свят събития.

Донесох от съседната стая листовете на последната глава и докато човърках с вилицата руската салата, ги препрочетох. Добре помнех съдържанието на последните страници, но търсех едно: каквото и да е споменаване на събития, по-късни от онези, на които бе посветена главата. В дневника доста често се срещаха такива позовавания за открития и изводи, направени от автора по-късно; те намекваха, че всички описани нещастия той е преживял благополучно, а самите бележки са съставени доста по-късно, когато вече му е била известна цялата история от начало до край.

В последната глава обаче нищо не намекваше, че хвърленият в кладенеца конкистадор е успял да излезе оттам жив. Аз май все пак правех изкуствено дишане на посинял и подут удавник. Да върви по дяволите, казах си. Колкото и трудно да беше за мен това решение, не биваше да отстъпвам. Той е мъртъв, както са мъртви преводачът испанист, служителят от бюрото „Азбука“, както и моята нещастна съседка. Упокой, Господи, метежната му душа, или каквото там са казвали испанските свещеници през шестнайсети век в такива случаи.

И тук, сякаш се прощаваха с покойника, навън силно завиха кучета.

Сърцето ми се откъсна и се стовари надолу: уличните кучета бяха станали за мен херолди на посетителите от отвъдната страна, възвестяващи със своя вой пристигането си в нашия застинал от ужас свят. Нима те се завръщат?

И сега? Богове, ами сега? Да постъпя, както казва Ягониел ли? Да загася, да се опитам да стана невидим за духовете? Да счупя някакви съдове? Щом не мога да отблъсна нападението им, поне да опитам да се скрия…

Крадешком се промъкнах в коридора, заключих всички ключалки наведнъж, изключих бушоните, отново подръпнах вратата, сложих резето, после опипом се върнах в кухнята, на една глътка допих останалото в чашата шампанско и напосоки я хвърлих към плочките над плота. Стъклената чаша тихичко изписка, на пода се посипаха стъклени пръски; удовлетворен, аз приседнах на крайчеца на дивана и замрях, целият наострил уши.

Кучетата млъкнаха и за известно време навън стана съвсем тихо. После някакъв пиян закрещя песента за премръзналия файтонджия, последва я продължителна канонада от фойерверки и пиратки и отново настъпи затишие. На стълбите и в коридора май всичко си оставаше спокойно. Макар че очите ми вече бяха свикнали с тъмнината, без лампа все едно си бе страшничко. Но ако индианският начин за защита от бесовете действа, да го пренебрегвам в такъв момент би било непростимо безразсъдство.

Не издържах тъмнината и очакването и след десет минути все пак си позволих да запаля свещта на масата, за което съжалих веднага.

От стаята — по-точно даже не от самата стая, а някак от улицата, но през отворения прозорец — се чу далечен, приглушен вик. Какво викаха не можеше да се разбере, обаче ми се стори, че са откъслеци от испански думи. Възможно бе да е нещо като „vien aqui“ 35 35 Ела тук (староисп.) — Б.пр. , но не бих се заклел: в онзи миг аз мислех за съвсем друго.