Дмитрий Глуховски - Здрач

Тази вяра без съмнение давала на маите и ацтеките определени преимущества в сравнение с другите народи, а именно — време да се подготвят за Армагедона. И ако с класическите маи всичко е повече или по-малко ясно, то представите за края на света при ацтеките, а също и при толтеките и съответно, завоюваните и попаднали под тяхно влияние късни маи, все още трябва да се изясняват.

Работата е там, че народите от тези култури, също както и маите, са имали кръгов календар с петдесет и двегодишен цикъл. В него влизат три приети у маите системи за летоизчисление — основната на 260-дневна година («цолкин»), на 360-дневна («тун») и на 365-дневна («хааб»). Точно един път за петдесет и две години или ако искате — хааби — равняващи се на 73 цолкина, се затваряли и всичките три вида седмици — деветдневна, тринайсетдневна и двайсетдневна. С една дума, кръгът се завъртал до края, след което отчитането започвало отначало. Точно през последните дни на този голям петдесет и двегодишен цикъл при ацтеките и толтеките настъпвал периодът на очистването и подготовката за вероятния Армагедон. Тези обичаи и традиции са доста интересни и могат да се окажат полезни и досега.

И така, през последните пет дни от големия цикъл светът замирал на ръба на бездната. По онова време малко хора доживявали до повече от шейсет години, затова в паметта на почти всички индианци, които имали нещастието да сварят тези прокълнати дни, това ставало за първи път. Обаче те по най-стриктен начин възпроизвеждали всички установени от предците им ритуали, защото за всеки от тях заплахата от края на света е била напълно реална и нещо повече — напълно възможна.

В преддверието на Апокалипсиса светът се изпълвал със зли духове. Те излизали от горите, просмуквали се през цепнатините в земята, въздигайки се на повърхността от мрачните дълбини, изплували от дъното на реки и езера. Те можели да остават невидими или да приемат както човешки, така и животински образ. Срещата със скитащите на воля демони предвещавала за беззащитните хора урочасване, продължителни болести и даже смърт.

За да се предпазят от духовете, индианците за пет дълги дни превръщали своите селца и градове в своеобразни астрални крепости. Всички жители се скривали в къщите си и по никакъв повод не ги напускали в течение на всичките пет дни, при това специалната забрана се отнасяла дори за децата и бременните жени. Навън излизали само опитните войни, въоръжени с особени магически копия, на които е врачувано против демони. Те на смени бранели своите градчета, като обикаляли из улиците денем и нощем, подплашвайки бесовете. В самото начало на този странен период се изисквало да се загасят всички огньове, тъй като светлината и топлината на пламъците можели да привлекат духовете. Трябвало непременно да се изпочупят всички съдове в къщата. Всичките пет дни се изисквало да се прекарат в приготовления за края на света, в страх, в смирение и в молитви.

През последната, петата нощ, мъжете се качвали на покривите на къщите си, сядали там и обръщайки взор на изток, търпеливо очаквали изгряването на Слънцето. Страхувайки се дори да си шепнат помежду си, те безкрайно дълго се взирали в черния пуст хоризонт. Никой не знаел дали светилото ще се издигне отново над покорно приготвилото се за заколение мироздание. Всеки индианец разбирал, че Слънцето може никога повече да не изгрее, и тъмата ще се възцари във Вселената навеки, предричайки скорошното й разпадане, както е и записано в свещените книги.

И едва когато то най-сетне осветявало далечните тъмни хълмове и короните на дърветата, те слизали долу и съобщавали на близките си благата вест: тъмата се е разнесла, светът е пощаден — поне за още петдесет и две години.“

Омаян от нарисуваната от Ягониел картина, аз застинах насред кухнята с книгата в ръка. Тези пет страшни дни в навечерието на края на света, описани от него, ми напомниха моя собствен живот през последните седмици. Като не владеех опита за защита от зли духове, който за своята хилядолетна история бяха насъбрали индианците, аз се оказах почти в същите условия, но бях къде-къде по-уязвим. Нямах омагьосано копие и не знаех, че светлината привлича духовете. Няма да взема да чупя семейното венецианско стъкло и бохемския порцелан даже сега и всичко, което мога да направя, е за стотен път да се прокрадна до шпионката, боязливо да погледна през нея, да подръпна дръжката на вратата и да се върна в кухнята — единственото място на света, където се чувствам в относителна безопасност. Зад прага ми се вие на кълба тъмнината, пред къщи бродят разбудените от нехайните конкистадори демони на селвата и на мен не ми е разрешено да напусна тази призрачна пътека, макар да не разбирам защо вървя по нея и накъде води тя…