Дмитрий Глуховски - Здрач

Докато стигне до нея обаче, времето се разтегли най-малко четири пъти; никога досега не бях чакал с такова нетърпение спирката на влака. Вече бях готов дори да се откажа даже от тази малка маневра, да захвърля знамето и да се скрия в далечния ъгъл на вагона; даже събрах вестниците, канейки се да стана, когато момчето заговори.

Без съмнение то се обръщаше към мен. Заради тракането на колелетата и тътена в тунела не можеше да се разбере нито дума и дори не можех да предположа за какво ми говори. Изразът на лицето му си оставаше неизменен и само устата му беззвучно се отваряше и затваряше: то даже не се и опитваше да надвика шума на носещия се влак. На мен изведнъж ми се дощя да го чуя и му показах ушите си, давайки му да разбере, че нищо не чувам, но момчето по никакъв начин не реагира на отчаяния ми жест.

Когато влакът влетя в станция „Университет“ и започна да се чува малко по-добре, до мен най-сетне достигна гласът му: неочаквано нисък, възрастен, дори малко дрезгав. При звука настръхнах; поразени, всички пътници, които бяха наблизо, едновременно се обърнаха към момчето.

„… да бъде намерен. Ибо бедата световна е в това, че неговият Бог е болен, поради което и светът е болен. Обладан от треска е Господ, и творението Му от треска боледува. Умира Бог и светът, що е Той създал, умира също. Но не е късно още…“

Последните му думи бяха заглушени от бодрия дикторски глас, призоваващ да не забравяме вещите си във вагона. В това време бабката, която седеше до момчето, разсеяно загледана в празното пространство, сякаш се събуди, хвана го за ръката и като каза строго „Альошенка, стой мирен!“, решително го помъкна към изхода. То не се възпротиви, но като че ли знаеше, че ще го съпроводя с поглед, пред самия изход се обърна, хвърли ми един поглед през рамо и още веднъж кимна — но сега вече на мен, сякаш потвърждавайки, че всичко това не ми се е привидяло току-що, а се е случило наистина.

Не се осмелих да го последвам. Объркан, аз останах закован на седалката, затворих очи и вдъхнах мръсния, сдъвкан вагонен въздух. За кой ли път през последните дни си помислих за феназепама със същото малодушие и плаха надежда, с каквито булгаковият прокуратор мечтаеше за чашата с отрова. Изкушението да се забравя и да забравя беше дотолкова силно, че минавайки по пътя за вкъщи край една дежурна аптека, аз се спрях до витрината и няколко дълги минути се борих със себе си, опрял чело на студеното мръсно стъкло и разлял поглед по елховата украса, с която бе обвита табелата „24 часа“.

В първия рунд бях претърпял поражение и успях да си сложа юздата едва пред гишето, когато намръщеният фармацевт, който току поглеждаше часовника си, ме попита колко още смятам да задържам опашката, без да купувам нищо. Сконфузено поисках аспирин, шмугнах се към касата и изтичах навън.

Не зная дали постъпих правилно, като се отказах да посрещна Нова година в бездната на забвението. Не съм сигурен, че това би ми помогнало да се удържа на ръба на пропастта, макар че поне да опазя няколкото косъма, побелели през тази нощ, вероятно бих могъл.

Да окича елхата! Качих се на клатещия се стол и свалих от антресола прашната картонена кутия с играчките за елха, внимателно избърсах тъмносините и тъмночервените стъклени топки, духнах посипаните с грапав сняг шишарки, проверих гирляндите. Както обикновено трябваше доста време да си поиграя с кръстачката, но това само ме зарадва. По радиото предаваха нещо от съвременната естрада, но вместо да се намръщя и да превключа на друга станция, припявах заедно с безгласата силиконова блондинка с кучешки псевдоним. Десетината криво-ляво скалъпени една с друга чепати думи за земната любов аз тананиках под елементарната звънка мелодийка със старателността на будистки монах, повтарящ заветните мантри, като прехвърлях една по една като при броеница вече лъснатите до блясък играчки и постепенно се успокоявах, успокоявах…

За първи път през последните години искрено съжалих, че нямам телевизор. По същата причина, поради която все се отказвах да си купя: заради способността на този апарат с успех да замества човешкото съзнание, заменяйки критичното мислене с аналитични програми, предлагайки вместо собствени емоции — гланцираното щастие и неубедителното преозвучаване на истеричността на героите от сапунените опери, запушвайки любопитството с новини. Сега аз исках по примера на цялата страна да огранича разума си в рамките на това устройство. И нека чуждите фантазии, натъпкани със скритата реклама на мрежовата връзка и разрешените за разпространение върху чуждите умове, да заглушат моето собствено разиграло се въображение, както радиопрехващачите на съветското КГБ уверено заглушаваха прекомерно усърдните гласове на капиталистическите страни. Исках в главата ми да включат блажената тишина и пустота. За да изключат проклетият страх и мъчителната самотност.