Дмитрий Глуховски - Здрач

Все пак няма по-хубав празник от Нова година. И нека някои да го смятат за болшевишки ерзац на Коледа, за мен този сурогат е много по-приятен от оригинала. Всичките му квази традиции, същите онези съветски ритуали, които са заменили християнските, на мен ми се струват не казионни, а мили и трогателни — може би защото и аз самият съм дете на отминалата епоха. Нова година е хубава именно с безсмислието си, със своя отказ от каквито и да било корени — етнически или религиозни. Това е празник за нищо, и затова е за всички. Свързан единствено с празна календарна дата, лишен от историческо, нравствено и всякакво друго значение, той може искрено да се отбелязва и от православни, и от будисти, и от руснаци, и от татари. Ето един ден на истинското междукултурно, междунационално примирение…

След като безжалостно изкормих портфейла си в съседния супермаркет, аз безпрепятствено се върнах у дома, отрупан с пакети провизии. Вкъщи беше топло и уютно, и след като си взех вана, пристъпих към приготвянето на вечерята. Радиото тихичко си мъркаше нещо американско от четиридесетте или петдесетте, май Глен Милър.

Още утре, направо сутринта връщам последната преведена глава в бюрото, мислех си аз, като отпивах от сухото бяло вино и с апетит омитах спагетите „Карбонара“. Следваща все едно няма да имат, пък и да имат, ще събера сили да я откажа. А после ще се обадя на всички университетски приятели — ще разбера дали не е късно все още да си изпрося една покана за гости у някого.

Преди да заспя, около половин час препрочетох на светлината на зелената настолна лампа няколко глави от „Майстора и Маргарита“, след което потънах в лек и топъл, като добре бухнат пухен юрган, коледен сън.

Беше чудесна спокойна вечер.

Последната такава вечер в моя живот.

Всичко започна с „Олимпията“. Безупречният германски механизъм, служил на три поколения в семейството от четирийсет и девета година без едничък упрек (профилактичните смазвания с машинно масло и подмяната на износените ленти не се броят), изведнъж отказа да работи. Така че още рано сутринта ми се наложи да мъкна това петнайсеткилограмово чудовище в единствената, по чудо останала отворена работилница, където ми обещаха да го поправят в близките дни — избягвайки да назоват конкретен срок. В търсенето на такава работилница убих половината от деня си, а след подобно събитие вече и дума не можеше да става за празнуване на Нова година с приятели.

Затова пък за „Олимпията“ бях спокоен. Майсторът, мило старче с омазнена синя престилка, беше така любезен с мен и с пишещата машина, че на ум веднага ми идваше определението „техническа интелигенция“. Той ласкаво погали клавишите, вслуша се в мекото въртене на валяка и аз вече очаквах той всеки момент да извади стетоскопа и да каже на „Олимпията“: „Е, кажете сега къде ви боли.“

Вместо това той ме увери, че с „малката“ не е станало нищо страшно, но все пак ще се наложи да се позанимава с нея: „И при това, нали разбирате, празници…“, затова по-рано от трети няма смисъл да се обаждам. Поисканата от него цена беше доста внушителна, но да споря при моето положение беше просто глупаво: не можех да предам ръкописен превод, пък и машината все едно трябваше да се поправи. Когато се разбрахме за всичко, той ми предложи светска беседа — нещо като онази цигара, която финансовите тузове във филмите непременно изпушват заедно, за да утвърдят постигнатите договорености.

— Как само тресеше, а? Половината ми чинии изпопадаха от полиците… И мазилката падаше направо на пластове. Съседът отгоре получи инфаркт, няма да повярвате, а пък е на моите години… Наложи ми се да пия валидол.

— При мене също настъпи такъв хаос, половин ден съм чистил…

— Я ми кажете — попита той изведнъж, като се усмихваше смутено. — Вие вярвате ли в края на света?

Понечих да кимна утвърдително, но кой знае защо размислих и само неопределено свих рамене, като очаквателно гледах майстора.

— Четох някъде във вестника, че някакви индианци предсказали… Инки ли бяха? Или ацтеки? — той не вдигаше очи към мен, като изброяваше тези определено неверни отговори, сякаш ме подтикваше да го поправя.

— Нищо такова не съм чул — поклатих глава аз. — Пък и знаете ли, във вестниците всяка година пишат за края на света. За двехилядната, помните ли, колко се писа? И — нищо, все още сме на линия — предпазливо се усмихнах аз.

— Маите! Ето кои бяха. Маите! Наистина ли нищо не сте чули? — той най-сетне вдигна поглед и така се втренчи в мен, че ме побиха тръпки.