Дмитрий Глуховски - Здрач

Който и да ги е намерил между развалините след години или столетия, и какъвто и къртовски труд да му е струвало възстановяването на манускрипта, тази работа е била напразна. От летопис на бъдещето дневникът се превръщаше в тривиален летопис, един документ, който не е магически, тоест — вечен, а най-обикновен, исторически, едва ли не битов, следователно тленен и безполезен. Човекът, писал го с надеждата, че това занимание ще прогони досадните мисли за скорошна кончина, които са се виели в главата му като мухи над труп, не е вдигнал завесата, скриваща великата тайна за крушението на света, а само за кратък миг е надникнал в образувалата се в нея дупка.

Бях почти напълно сигурен, че ако следващата глава е съществувала, тя се е състояла единствено от мъчително и объркано описание на последните часове от живота на губещия съзнание конкистадор. Той е бил толкова безсилен и жалък, както съм и аз. Тръгвайки на поход по следите му из гибелния лабиринт и изцяло доверил му се, аз завърших пътя си в задънено място, където все още се белееха костите му. И нямаше кой да ми посочи как да се върна, и чугунените стъпки на приближаващия Минотавър ставаха все по-гръмки…

Как е могъл да се остави така да го притиснат?! Как е могъл да си позволи такова лекомислие? Защо не е предвидил главната опасност, защо е останал глух за предупрежденията, защо не е успял да изобличи предателските козни на брат Хоакин и неговия бикоподобен помощник Васко де Агилар? Нима не е разбирал, че е отговорен не само за своя живот?!

Вбесен, аз пометох от бюрото и страниците с нахвърления превод, и листовете от старата книга, а после замахнах и ударих по него с юмрук, така, че дървото хрипливо изохка.

Цялата тази история ми се стори дяволска игра, започната от сънени демони и прашни идоли с първия попаднал им смъртен само за да се спасят от вековната скука. Посегнал към божието, като в същото време не ми се полагаше и кесаревото, аз вероятно добре съм разсмял цялата небесна галерия, внасяйки необходимия комичен елемент в движещата се към развръзка вселенска трагедия.

Гледайки разлетелите се по пода страници, едва се сдържах да не се изплюя върху тях. По дяволите мъртвите индианци с техните неразгадаеми шаради! Плюя на всички тези пирамиди, горски демони, вонящи на сяра францисканци и главорези в кираси! В огъня хрониките, прорицанията, книгите от дървесна кора и резбованите идоли!

Ядът измести страха от мен и като си нахлупих шапката, излязох навън: утре е Нова година, а хладилникът ми е празен като провинциален етнографски музей.

… Картофите, варената наденица, яйцата, киселите краставички и майонезата поотделно са само продукти, но това е точно онзи случай, когато съвкупността от събираемите превъзхожда тяхната аритметична сума. Руската салата за всеки постсъветски човек не е просто салата, а културен символ, знак, асоциативният ред на който е по-дълъг от кремълската стена. За мен пък тя, заедно с традиционното шампанско, кутийката червен хайвер и мандарините, трябваше да стане котвата, която моята изтерзана от щормове каравела се канеше да хвърли в пристанището на реалността. Плаването е завършено. Аз се завръщах.

И сега отново исках да се усетя като еснаф, който с весела суетня се кани да отбележи Нова година. Да се престоря, че предишните седмици не ги е имало в моя живот. Исках да усетя невинния страх, че няма да успея да купя подаръци за приятелите, вместо сгъстяващия се ужас пред скорошния и неизбежен Апокалипсис; да усетя радост от предвкусването на празника вместо радостта от това, че отново съм успял да се изплъзна на изпратените ми убийци; да усетя новогодишната самота на ергена вместо космическата самота на Ной, който дни и нощи наред се взира в непрогледната тъма зад борда на своя ковчег.

Беше вече към девет; вчера по това време за нищо на света не бих се осмелил да си подам носа дори на стълбищната площадка. Но сега нещо се бе прекършило в мен. С несвойствената ми наивност реших, че щом аз излизам от играта, то тя от само себе си се прекратява.

Обаче навън действително беше тихо, само от близкия павилион за хранителни стоки се носеше една от коледните песни на Бинг Кросби. На огромни парцали бавно падаше сняг, пухкавите преспи памук нарастваха пред очите, а небето бе станало с такъв неправдоподобно гъст син цвят, че ми се стори сякаш се е въплътила наистина една от моите смешни детски мечти — да се намеря вътре в онази прозрачна играчка с идиличния зимен пейзаж и с вихрещите се, ако я обърнеш, пенопластови снежинки. Сградите наоколо бяха сякаш слепени от мукава и ако в обичайната мръсносива Москва добродушният старец Кросби беше повече от неуместен, то в този вълшебен захаросан град от поздравителна картичка, в която аз неочаквано бях попаднал, неговите сладникави композиции звучаха като национален химн.