Дмитрий Глуховски - Здрач

— И сега кога да ви донеса готовата поръчка? — попитах аз подмазвачески, като заотстъпвах заднишком към изхода.

— Не се притеснявайте, ще се свържем с вас — тя се сепна и отново сложи на лицето си благожелателната усмивка, но това само задълбочи уплахата ми.

Навън беше още светло: благодарение на милицията моят ден бе започнал доста по-рано от обикновеното. Реших да рискувам и малко да се поразходя пеша, разчитайки, че мразовития декемврийски въздух ще ме отрезви и ще ми върне ясния разсъдък.

Ако не ми бяха напомнили веселият милиционер и приветливата дама от бюрото за наближаващия празник, може би така и нямаше да си спомня за него: що за нелепа идея да се празнува сегашната Нова година през май хиляда петстотин шейсет и втора? Обаче освен мен в това, изглежда, никой не се съмняваше: леденият вятър издуваше закачените над улиците транспаранти с поздравления, във витрините на магазините призивно намигаха пластмасови елхички и епилептически се гърчеха механичните червеномутрести Санта Клауси.

Хората мъкнеха превързаните с лъскави панделки ярки кутии и пакети с подаръци, усмихващите се лица наоколо бяха непривично много. Минавайки край пазара за елхи, аз все пак не издържах и застанах на опашката. Трудно ми е да обясня защо го направих. Най-вероятно, защото като сложа жива елхичка вкъщи и я украся с блестящи стъклени топки, които засега изчакват своя час, завити в стари вестници в кутия на антресола, и включа малката гирлянда с лампички, може да се топля на нейната светлина, спасявайки се от сгъстяващата се наоколо мъка и самота, които така остро се усещат на рождените дни и на Нова година… Която при това, може да стане и последна.

Преди да пъхна купената елхичка в багажника на колата, която спрях, аз си купих от будката два днешни вестника. Огромни заглавия биеха тревога, почти целите първи страници бяха заети от снимки на пропаднали при земетресението пететажни сгради; оказва се, че московските трусове са били само слабо ехо от къде-къде по-страшна катастрофа, с чудовищен удар сринала Иран. Десетки хиляди, загинали в Техеран, стотици — по цялата страна…

Молохът набираше мощ, никой не бе в състояние да го спре, но аз поне можех да разбера природата му, да изтълкувам ставащото, да узная какво трябва да се очаква и дали все още е възможно да се спасиш. И само като си помисля, че заветният ключ е може би в ръцете ми точно в този момент!

Естествено, докато се прибера, вече не ми стигна търпението да се занимавам с играчки и гирлянди. Оставих елхичката във ваната, само си измих ръцете и се спуснах към бюрото си. Новата глава ми напомняше приключенски роман и докато преводът не беше готов, аз така и не можах да се откъсна от нея.

„Че първата наша откровена беседа с водача Хуан Начи Коком трябваше да я прекъснем, тъй като в най-близките храсти ние чухме подозрителен шум. Че като се приближих натам и извадих меча си, аз с висок глас поисках от скрилия се да излезе и да каже кой е. Че тогава от храстите излезе Васко де Агилар, и че беше ми той много ядосан, и с лице от бяс и срам червено. Че ми каза той, че уж в онези храсти бил по нужда, а разговора с нашия водач изобщо не бил чул. И че аз на онези негови думи не повярвах, обаче не го обвиних в лъжа, като не желаех да го принуждавам да защити честта си, се престорих, че съм приел неговото обяснение.

Че нашият път по сакба в онзи ден на похода, станал последен, ние преодолявахме особено трудно, тъй като всички в нашия отряд телесно бяха отслабнали до крайност. Че аз все така вървях до Начи Коком, останалите пък вървяха на някакво разстояние от нас, като тихо си говореха, така че думите им не можех да чувам, обаче вятърът духаше към тяхната страна и поради това да говоря за тайни неща с водача аз се опасявах.

Че към края на деня ние видяхме напред светла пролука, а след това и белия горен край на индиански храм, издигнат над листата на дърветата. Че още преди слънцето да залезе, пътят ни отведе към кръгъл площад, изсечен в селвата и постлан с бял камък, на който площад и стоеше виденият от нас отдалеч храм. Че на този площад сакбът свършваше, и от всички страни го ограждаха дървета високи, растящи едно до друго, през които да се мине нямаше никаква възможност.

Че самият храм, както ми казваше и Хуан Начи Коком, не беше голям по размер, ала с красотата си надминаваше всичките, видени от мен досега старинни индиански постройки. А предците на днешните индианци, забравили древното изкуство и загубили умения, бяха по тази част големи майстори.