Дмитрий Глуховски - Здрач

Без да направя еднозначен извод, аз се върнах в стаята, сложих нов лист на „Олимпията“ и започнах на чисто да преписвам превода на последната глава. Главата ми бе блажено празна, не губех време за съмнения и колебания и само след около два часа работата беше приключена.

Сигурно така наркоманите, които са взели твърдото и окончателно решение да зарежат дрогата, да престъпят чертата, да започнат нов живот, в един миг изведнъж сякаш забравят за това и без да срещат никаква вътрешна съпротива, като бродещи под шепота на Луната сомнамбули, скачат от мястото си и тръгват за доза. Те не мислят за нищо и когато вече ги обгърне всмукващият водовъртеж на сладкото забвение; едва на следващия ден заедно с конвулсивния гърч идва разкаянието.

Сложих кламер на готовата белова, облякох се по-топло и плахо погледнах през шпионката. На стълбите вече нямаше никого; запечатаният съседен апартамент, следите от нокти и надписът на вратата ми, който така и не бях успял да изчистя, напомняха за това, колко близо до ръба на пропастта съм стоял. Не посмях да мина през размазаното от чистачката кърваво петно, извиках асансьора и щом излязох навън, веднага хванах кола.

Прозорците на покритата с мръсни размазани петна жигула бяха замъглени от скреж, тя се тресеше като мръзнещо улично куче, а шофьорът кавказец с раздърпана двулицева пухенка в цветове като колажите на Анди Уорхол мълчеше, настръхнал, сякаш се страхуваше, че заедно с парата, от устата му ще излезе скъпоценната топлина и кастанедовската жизнена сила.

Разрушения от нощния катаклизъм на заснежените московски улици не се забелязваха на пръв поглед, но навсякъде сновяха жълтите мравуняци — работниците по поддръжката оправяха невидимите комуникации, явно повредени от подземните трусове.

— В Ленинакан беше по-страшно — хрипливо отрони шофьорът.

— На мен и вчерашното ми стига, за да се уплаша до смърт — честно казах аз.

— Тогава загина половината ми семейство. Къщата ми отиде. Когато се премествах в Москва, си мислех, че тук поне няма да тресе…

— Знаете ли, мисля си, че сега вече от това никъде няма спасение — казах аз на себе си ли, на него ли.

— Във вестника ли го прочетохте? — намръщи се той.

— В една книга.

Шофьорът кимна и отново млъкна, потънал в мислите си. До края на пътуването тишината бе нарушавана единствено от еднообразните ругатни, които той изпращаше в космическото пространство, когато на пътя ситуацията ставаше сложна.

Охранителят при входа на сградата, където се помещаваше бюрото „Акаб Цин“ ме позна и без да ми задава въпроси, сам ми написа пропуск. Въпреки предстоящите празници и природните бедствия, в коридорите беше доста многолюдно: планетарният капитал, на който това сияйно здание беше един от мъничките аванпостове, не признаваше почивните дни. Двама бояджии със спретнати оранжеви комбинезони боядисваха таваните.

По навик вече потопих копчето с цифра пет в алуминиевата платка на асансьора, притворих очи и въздъхнах с пълни гърди. Вътре витаеше неуловим аромат: нещо средно между мириса на благородно старо дърво и дискретен мъжки парфюм, какъвто трябва да ползват възрастните, но елегантни милиардери, застанали зад руля на своите белоснежни яхти.

Този път ме посрещна добре поддържана, редовно посещавала солариума брюнетка на средна възраст. След като се усмихна мило, тя прие папката ми с готовия превод, приближи се до сейфа в дъното на офиса и извади оттам точно същата, отличаваща се единствено по залепения номер.

— Благодарим ви за оперативността. Това е много важно при изпълнението на тази поръчка.

Веднага познах гласа й: именно тя се обади днес сутринта вкъщи. Вземайки плика с хонорара, след известно колебание аз все пак попитах, макар и да не бях сигурен, че по време на телефонния разговор с нея, не ми се беше счуло:

— Кажете ми, а за какви ритуали говорехте?

— Моля? — тя изви вежда като дъга, което много точно придаваше на лицето й израза „учтиво любопитство“.

— Ами, по телефона… Казахте, че бюрото няма да работи на Нова година заради ритуалите.

— А, да… Съвсем тривиални ритуали. Руска салата, белени портокали, шампанско. Филмът „Ирония на съдбата“. Новогодишното обръщение на президента. Празнуване с трудовия колектив.

— Корпоративен купон? — кимнах аз.

— Да, може и така да се каже. Корпоративен купон — насред фразата тя изведнъж престана да се усмихва, сякаш забравила, че при разговор с клиенти това трябва да се прави винаги; на мен веднага ми стана някак неуютно, като че ли от павилиона, където се снима филм изведнъж са изчезнали всички ярки декори и наоколо са останали само сиви бетонни стени.