Дмитрий Глуховски - Здрач

— Тогава аз ще се измия, ако позволите?

Пуснах водата на съвсем тънка струя, за да не ми заглушава откъслечните фрази, които долитаха откъм вратата:

„… което напомня… в цирка един тигър разкъсал дресьора… пристигнал,… още когато работел… тук не става дума за човек… цирка, в зоопарка да звъннем… някои екстравагантни богаташи ги държат в жилищата си…“

„… следи няма… отпечатъците на лелката са навсякъде, а от тоя… само следи от ноктите, ето върху вратата… защо на неговата?… нещо знае…“

Когато най-сетне намъкнах анцуга и се върнах на стълбите, те вече бяха успели да определят тактиката си.

— Ние засега няма да ви безпокоим. А вие си помислете, напрегнете паметта си. На димедрола, в края на краищата, някога ще му мине действието. Оставете си телефона и запишете нашия. Засега не изчезвайте. Имам предвид — не напускайте Москва. А, и ето какво още — оставаме с впечатлението, че са се опитали да се доберат и до вас. Знаете ли, както се казва — „Моята милиция ме пази.“ Не си мислете, че ни е все едно, не можем да си оправим отчетността. И две неразкриваеми убийства в един блок за нас е по-зле от едно. Весели празници — заключи майорът, като хвърли фаса си под краката ми.

Докато заключвах, отчаяно мислех, че и аз бих бил доволен да не изчезвам никъде от Москва, но да обещая — нищо не можех.

… Следователите бяха недалеч от истината: това не беше тигър, а ягуар. Но да споделям с тях своите, прераснали в увереност предположения, нямах намерение. Даже техния закоравял мозък и да съумее да ги възприеме, и даже да повярва на моята история — какво от това? Способи за борба с таласъмите на маите не се споменават не само в служебните инструкции на милицията — срещу тях сигурно бяха безсилни дори сребърните куршуми и прочие народни средства, споменавани в европейската митология.

Заплахата сега бе по-реална от когато и да било. Моята нещастна съседка си плати само заради това, че първа беше излязла от апартамента си след земетресението, съвпаднало по време с пришествието на чудовището, изпратено да ме довърши. Моята авантюра струваше живота на невинен човек и това само по себе си вече бе достатъчно основание да се замисля за това, имам ли право да продължавам.

Най-сетне, аз просто се страхувах. Струваше ми се, че вече съм прекрачил границата, до която можеше все още да се прави избор: сякаш исках да се полюбувам от въженото мостче на течащата долу бурна планинска река, но съм паднал и сега ме носи течението; ту пък изведнъж започвах да си казвам, че още може да върна играта отначало, да премисля, да отстъпя, да се спася.

Повече не можах да заспя, независимо от това, че бях спал само няколко часа. Цяла сутрин прекарах с метлата и парцала — да мета пода и да бърша праха от мебелите, чистейки жилището от падналата мазилка с такова старание, сякаш исках едновременно да изтрия следите от земетресението и от паметта си, за да мога и занапред да затварям очи за най-очевидните доказателства на моите хипотези, да измоля извинение от демоните и да се върна към обичайното си съществувание.

Към момента, когато жилището ми придоби отново предишния си вид (оставаше само да варосам тавана), на мен за стотен път ми се удаде да се договоря със себе си да прекратя работата над книгата. И тогава в коридора звънна телефонът.

— Дмитрий Алексеевич? — беше глас на младо момиче.

Кой знае защо аз веднага реших, че тя трябва да е много красива; такъв един разпалващ въображението тембър притежават водещите на сутрешните радиоблокове. Тях вероятно ги избират от цялата страна, доверявайки им сложната, отговорна работа: с нежността и вниманието на сапьор да будят недоспалите махмурлии съграждани. Тя още не бе успяла да каже нищо, а аз вече бях готов да се съглася с всичко.

— Обаждам се от бюрото за преводи „Акаб Цин“. Имаме нова поръчка за вас. Дали бихте могли да минете веднага щом завършите работа над предишната? И моля, постарайте се да го направите до трийсет и първо число, защото на Нова година не работим заради ритуалите.

— Добре — механично казах аз.

— Чудесно. Тогава ви чакаме — гласът й звучеше доброжелателно, почти ласкаво, сякаш се бях обадил на телефон на доверието.

Горе-долу половин минута след като тя бе затворила, аз слушах кратките сигнали в слушалката, опитвайки се да си спомня дали си бях оставял домашния телефон в това странно бюро. Разбира се, че в наше време за всеки човек може да се намери информация, но все пак…